Бауман не таеше никакви надежди, че някоя от тези карти все още е валидна. Дори някоя от тях още да бе, това едва ли щеше да продължи дълго.
Но той бе намерил начин да заобиколи процеса. В магнитната ивица на всяка карта сега беше програмиран правилният код за потвърждение вместо нейния номер. При поставянето на картата в транспондера, той прочиташе този код и веднага щеше да го изведе на индикация вместо номера й и изобщо нямаше да го изпрати за обработка.
Беше крайно невероятно продавачът да се запита защо телефонът не избира номера на центъра и защо отсъства обикновеното неколкосекундно забавяне на потвърждението. Дори това да се случеше, Бауман щеше да отговори, че магнитният слой на гърба на картата се е изтрил или износил. Щеше да се извини и толкова. Шансът за успех бе голям, а рискът — минимален.
През останалото време на престоя си тук Бауман поръча формуляри на името на няколко несъществуващи фирми с неопределен предмет на дейност: внос-износ, фирма за правни услуги и склад с общо предназначение.
След това си резервира място за полет на „Сабена“ от Брюксел за Лондон под фалшиво име, за което нямаше документи — знаеше много добре, че докато пътува из страните от Европейската общност, без да ги напуска, никой няма да му поиска паспорт. Накрая направи резервация в бизнес класа за полет от Лондон до Ню Йорк, използвайки името от един от новопридобитите американски паспорти — този на някакъв бизнесмен и предприемач на име Томас Алън Мофат.
Етиен Шарейрон бе уредил да използват една изоставена конюшня в покрайнините на Ю, принадлежаща на негов бизнес партньор, заминал за Брюксел за цял месец. Съдружникът му съвсем неотдавна бе разпродал всички коне на търг.
Конюшнята миришеше на тор, влажно сено и машинно масло. Светлината бе слаба, но достатъчна. Шарейрон остави на пода коженото куфарче, с което бе дошъл, отвори го и предпазливо извади от него три черни пластмасови кутии с размера на кутии за обувки. Капакът на всяка представляваше алуминиева плоча, специално обработена, за да не блести, върху която се виждаха три малки светодиода.
— Този индикатор показва, че джобният пейджър е включен и функционира — започна обясненията си Шарейрон, — вторият показва, че батерийното захранване е нормално, а последният означава, че таймерът е задействан. — Шарейрон свали с плъзване капака на един от взривателите. — Както виждаш, схемата е изцяло дублирана за по-висока надеждност. Две деветволтови батерии, две места за прикрепяне на капсулите, два таймера, два пейджъра, настроени на една и съща честота, две релета. Дори две феритни антенки. — Той вдигна поглед. — Това сериозно ще затрудни работата на хората, които евентуално биха се опитали да обезвредят бомбата. А и удвоява шанса устройството да сработи, нали?
— Виждам един микровълнов датчик.
— Предполагам също виждаш, че просто няма място за втори, а и този ти е предостатъчен.
— Ще направим ли проба?
— Да, разбира се. — Шарейрон взе една от кутиите.
— Всъщност — намеси се Бауман и избра друга — искам тази.
Шарейрон се поусмихна, показвайки, че одобрява идеята.
— Която пожелаеш.
Той отнесе кутията до един празен варел в дъното на конюшнята и я нагласи върху тясната летва, сложена отгоре. Прикрепи два капсул-детонатора във варела и се върна при Бауман.
— Първо — каза белгиецът — ще проверим възможността за управление от разстояние.
Извади малък клетъчен телефон от нагръдния си джоб, разгъна го и набра номер. После погледна часовника си. Бауман стори същото.
Двамата зачакаха, без да проговарят.
След четиридесет и пет секунди в конюшнята отекна глух изстрел. Висящите на жици капсули бяха гръмнали, а разлетелите се парчета се забиха по вътрешната стена на варела.