— О, моля те… не казвай нито дума повече — примоли се белгиецът. — Разбрах те.
Докато излизаха от полумрака под ярката слънчева светлина, Бауман отново помисли дали не е по-добре просто да го убие. Навън полъхваше лек ветрец и миришеше на прясно окосена трева.
Животът е серия от хазартни залози, помисли си Бауман. Шарейрон не можеше да спечели нищо от издаването на някакъв южноафриканец, чието име дори не знаеше, а в допълнение на това съображение бе повече от сигурно, че не би желал да поставя властите в известност за дейността си в Луанда. А и заплахата за семейството му щеше да изиграе ролята на трети крайно убедителен аргумент.
Не, Шарейрон щеше да живее. Бауман сърдечно се сбогува с него, качи се в наетата кола, с която бе дошъл, и отпътува. Да вършиш бизнес с човек, когото познаваш от друг живот, бе огромен риск, но не бе ли риск и самото му бягство от Полсмур? Истината бе, че той не можеше да продължи с плана, ако не знаеше със сигурност, че местонахождението му ще остане тайна за всички.
Имаше начини да провери дали е така.
Досега бе карал през долината Мьоз, покрай река Самбр, която се събира с Мьоз при Намур. Този участък от пътя бе удивително прекрасен, провираше се покрай високи скали, канали, ферми и древни руини. След като подмина Анден, но преди да стигне до Намур, той отби от главния път и продължи през тревата, докато излезе на малка горичка и едно място, където дърветата заграждаха неголяма поляна. Спря и изключи двигателя.
33.
От петдесет и шестте офиса на ФБР и над четиристотинте резидентури по цялата територия на САЩ и Пуерто Рико, Управлението в Ню Йорк по общо мнение се счита едновременно за най-доброто и най-лошото място, където може да те назначат. Като се започне от обвиненията по делото ABSCAM срещу членове на Конгреса във връзка с приемането на подкупи, през атаката срещу петте големи фамилии на мафията и се стигне до атентата в Световния търговски център, Ню Йорк винаги е свързан с най-интересните случаи.
Офисът там е най-големият оперативен щаб и в него работят над хиляда и двеста агенти. Той заема осем етажа от федералната сграда „Джейкъб Джей Джавиц“ на Федерал Плаза номер 26 в Долен Манхатън. За разлика от всички останали офиси, тук ръководителят е не назначен за случая специален агент, а пълноправен заместник-директор на ФБР, може би защото този офис е едновременно най-голям и най-важен от останалите.
Сара винаги бе смятала сградата „Джавиц“ за мрачна и неприветлива. Висока и семпла, с фасада от черни каменни плочи, редуващи се с пясъчници, тя се издига в самия център на забравен от хората циментов „парк“, осеян от циментови сандъчета със засадени в тях невени, папрати и петунии — отчаян опит на забравен декоратор да раздвижи обстановката и да я направи по-приветлива.
Първата й сутрин тук тя пристигна преди осем, но вече беше изпотена от горещината. Малкият апартамент с една спалня, който бе наела, се намираше на Западна седемдесет и първа улица до Кълъмбъс авеню в непосредствена близост до спирка на метрото, няколко съвсем нелоши пицарии и гръцка кафе-сладкарница. В продължение на ден-два живя на пица и гръцки салати. Възможно ли бе да иска нещо повече от това?
Да, може би дневна светлина. Благодарение на някаква архитектурна приумица всички прозорци на апартамента й гледаха към потънали в сянка шахти за проветряване. Така в малката й спалня и евтино мебелираната дневна цареше вечна нощ, добра единствено за отглеждане на гъби.
За пръв път от няколко години Сара живееше сама. Доста объркващо изживяване, но макар понякога да се чувстваше самотна, това не й бе неприятно. Снощи например лежа до късно във ваната, чете книга и пи вино. Пусна си и запис на късните Бетховенови квартети.
Джаред бе заминал на лагер — месеци наред бе настоявал да го пусне, а тя бе отказвала, но неочакваното й прехвърляне в Ню Йорк я принуди най-сетне да се съгласи. Освен това за него самия щеше да е по-добре да прекара две седмици на лагер (макар той да бе искал цял месец), отколкото да живее в Ню Йорк Сити — място, което по нейно мнение не беше най-подходящото за осемгодишни момченца.
Фоайето на Федерал Плаза 26 бе необятно, с високи мраморни стени и дълги редици асансьори. Почувства се дребна и незначителна. Легитимира се на пропуска и веднага бе насочена към отдел „Антитероризъм“ — в ъгъла на двайсет и трети етаж.