— Тейлър, сър, от отдел „Антитероризъм“.
— Тейлър! Да. Е, добре, това изяснява нещата. Благодаря ви за съдействието.
— Моля, сър, за мен беше удоволствие.
„Антитероризъм“. ФБР. Американците са попаднали на следата му. Това определено налагаше смяна на плана.
Сега вече не можеше да лети за Ню Йорк. Не, това бе немислимо. Би било груба грешка.
Щеше да лети за Вашингтон.
35.
Преди двайсетина години, обясняваше Хари Уитман, някакъв агент от криминалния отдел бил в Академията на ФБР заедно с южноафрикански полицай. Националната академия на ФБР провежда интензивна петнайсетседмична програма в Куантико, Вирджиния, с цел да запознае средния персонал с последните технически средства за провеждане на разследване. От стоте участници във всеки курс петнайсет-двайсет са чужденци.
— Този южноафриканец, Сакс, вече бил посетил три курса на ФБР за повишаване на квалификацията в Европа, така че нашите хора нямало какво толкова да го научат и почти не контактували с него — разказваше Уитман. Двамата стояха на прага на кабинета му. — Проверихме го с Департамента и с Управлението, да не би да е минал на страната на лошите. Отрицателен отговор. Но за наше щастие приятелчето Сакс сега е в секретните служби, ще рече, имаме канал, водещ право в сърцето на мрака. Така че помолихме един от групата на ЦРУ в Йоханесбург да осъществи контакт — само че наистина неофициален.
— И агентът от ЦРУ поискал от южноафриканския полицай информация за лицето, известно под псевдонима Хайнрих Фюрст?
Уитман кимна.
— Не просто информация, ами всичко, което е известно за него. Тейлър мисли, че ако има нещо гнило и нашият човек е замесен, този контакт ще сложи начало на активни опити за свързване и обяснения. Затова веднага след срещата на нашия агент с контакта организирахме наблюдение. Помолихме сателитите да установят контрол над целия южноафрикански трафик — както входящ, така и изходящ — със специално внимание към честотата на кабелния трафик до посолството им тук.
— И?
— Нищо необичайно. Никакви трескави обаждания или телекси. Никой не може да докаже нищо с отрицателен резултат, но така поне се уверихме, че контактът ни там е чист.
— Може би.
— На следващата сутрин той се появи обратно с име. Нищо за „Хайнрих Фюрст“, но за „Принца на мрака“ — да, и то какво да! Всички в разузнавателната служба знаят кой е — човек на име Хенрик Бауман. Кодово име „Зиро“, най-опитният им агент. Така че направихме официално запитване до различните служби на южноафриканското правителство, до кабинета на главния прокурор, до полицията — сещаш се, до всички — за досиета на името на Хенрик Бауман. Молба за издаване на паспорт, акт за раждане — да не ти обяснявам. Сега седим и чакаме. Искаме да се уверим дали е нашият човек.
— Услужливи ли бяха? — поинтересува се Сара.
— Ти шегуваш ли се? Тях буквално треска ги тресе! Ужасени са, че има възможност бивш южноафрикански агент да се окаже замесен в тероризъм. И то не кой да е, а бял от бившия режим. Да знаеш само как обичат да стоварват различни мръсотии върху бившия режим… Всъщност май е време да се обадя в Центъра за свръзка и да проверя дали вече нещо не е пристигнало…
Сара зачака, без да се вслушва в разговора.
— Имаме пълен комплект пръстови отпечатъци — съобщи й след малко Уитман.
— Страхотно.
— И още нещо. Само преди три седмици нашият човек е избягал от строго охранявано крило на затвора в Полсмур. Местните детективи открили два трупа. Но до момента нямат нищо — този тип сякаш се е изпарил във въздуха. Южноафриканците обикновено не се обръщат към международните институции в случаите на избягали затворници, дори когато става дума за бивш член на собствената им тайна служба. Май вече са се отказали да го намерят и дори го броят за загинал, но според мен той е човекът, когото търсим. Сега нека те заведа до прекрасния ви офис и да те запозная с щастливците, с които ще трябва да работиш.
Сара видя няколко души, които не познаваше, да пият кафе и да четат „Дейли Нюз“ и „Ню Йорк Поуст“. Останалите й бяха познати. Алекс Папас водеше оживен разговор с Кристин Виджиани от отдел „Антитероризъм“ във Вашингтон. И двамата ожесточено димяха с цигарите си. Ръсел Улман — също от Вашингтон — решаваше кръстословица. Кен Олтън седеше настрани, зачетен в книга със заглавие „Котката на Шрьодингер“ — сто на сто научна фантастика.