— Няма никакъв проблем. Имам го.
— Чудесно — каза все така търпеливо младежът, — защото иначе ние щяхме да имаме проблем. — Бауман му издиктува номера и младежът каза: — Окей, задръжте така за момент, докато намеря картона ви… Ей сега… Готово… ще ви продиктувам едно число, господин Тейлър. — Младежът говореше бавно, сякаш Тейлър беше слабоумен. След това издиктува дълга поредица от цифри. — Идете с него — това е кодът на вашия ключ, нали разбирате? — при кой да е ключар и той ще ви изработи нов ключ. Разбрахте ли ме?
— О, чудесно — въздъхна Бауман. — Много ви благодаря.
42.
За нещастие следващия следобед Пери Тейлър пътува от работа до вкъщи без спиране.
Бауман се обади в автокъщата, поиска да говори с Кени — младежа, който му бе помогнал — и му благодари. Направи го, защото никак не го устройваше Кени сам да позвъни от добра воля на Тейлър и да се поинтересува дали всичко е наред.
На следващата сутрин Тейлър спря в един магазин — явно за да си купи обяда, но твърде за кратко, за да има възможност да се направи нещо сериозно.
Вечерта след работа обаче Тейлър спря на няколко километра от дома си край един супермаркет и влезе да напазарува.
Най-сетне му се бе открила очакваната възможност.
Тейлър заключи куфарчето си в багажника. Бауман го изчака да влезе в супера и се приближи до олдсмобила.
Видя, че той отново бе оставил колата с изключена алармена система. Без никакво притеснение Бауман пъхна ключа на багажника в ключалката и с лекота го отвори. Както можеше да се очаква, Тейлър поддържаше багажника си безукорно подреден — никакви боклуци, стари вестници, парцали или списания с оръфани страници. Имаше само неразпечатана кутия с топки за тенис и сивото куфарче „Самсонайт“. Той го взе, затвори багажника и се върна при собствената си кола.
Макар куфарчето да беше с шифрова ключалка под дръжката, състояща се от три диска с цифри на тях, Тейлър не го беше заключил. Всъщност защо ли да го прави? Нали беше на безопасно място в багажника?
В един от джобовете имаше полуавтоматичен револвер „Смит енд Уесън“, модел 1006. Имаше и бележник и няколко папки. Докато прелистваше бележника и преглеждаше папките с облечените си в латексови ръкавици ръце, Бауман усети, че започва да се изпотява. Затова запали двигателя и включи климатика, но разликата бе минимална. Колата трябваше да бъде в движение, за да може климатичната инсталация да заработи на пълна мощност.
Тейлър най-вероятно нямаше да се забави много, което означаваше, че Бауман трябва да приключи с огледа само за минути и да върне куфарчето в багажника колкото може по-бързо. В никакъв случай Тейлър не биваше да разбере, че някой е тършувал из колата му. За щастие тя бе паркирана в един от отдалечените краища на паркинга и наоколо бе почти безлюдно.
В куфарчето имаше много документи с гриф „Поверително“ или „Секретно“, но това едва ли имаше някакво значение. Никой вече не би погледнал документ без гриф поне „Строго секретно“. Бауман знаеше, че американското правителство използва три степени на секретност: поверително, секретно и строго секретно. Последната бе най-високата и независимо какво говореше хорската мълва, по-висока от нея просто не съществуваше.
За сметка на това съществуваха трийсет поднива на секретност, известни като „ниши“. Даден държавен служител можеше да притежава достъп до една или повече ниши и да не притежава такъв за други.
В този момент Бауман се натъкна на интересен документ, какъвто не бе очаквал да намери. По-скоро не се бе надявал да намери.
Представляваше зелен лист с антетка „Еъртел“.
Бауман познаваше достатъчно механизмите на ФБР, за да му е известно, че съществуват три категории комуникации, обменяни между Главното управление и оперативните служби. Рутинните съобщения се наричаха „Писмо“ и се отпечатваха на бяла хартия. Следващото ниво на спешност се наричаше „Еъртел“ и беше на зелена хартия. По-точно беше да се каже, че тя бе зелена само за Управлението, докато филиалите получаваха сини копия. Тази категория съобщения (известни още като „зелените“) пътуваше с куриер или се изпращаше по факс. Най-високото ниво на спешност бе запазено за „Телетайп“. Тези съобщения вървяха на плътна жълта хартия и също се изпращаха по куриер или факс. Единствената оперативна разлика между „Еъртел“ и „Телетайп“ бе в антетката.