— Каква по-точно?
— Автоматизираните оптически скенери по граничните пунктове записват съществената информация за всяко лице, влязло в страната: в колко часа, на коя дата, с кой полет и къде. Права ли съм дотук?
— Да.
— Всичко това постъпва в огромната база данни на Държавния департамент. Ние трябва да прекараме тази информация през филтъра на списъка от всички паспорти, за които е съобщено, че са откраднати в рамките на последния месец. В резултат ще получим извадка от базата данни на всички откраднати или изгубени паспорти, използвани след като за тях е било съобщено.
Папас се поусмихна.
— Отново любимата ти технология, а?
— Разбира се, това няма да ни помогне, ако за паспорта, с който Бауман е влязъл, не е било съобщено в консулския отдел на съответната страна. Но нека предположим, че изчезването му не е останало незабелязано. Тогава ще държим в ръцете си списък с незаконно използваните паспорти, ще започнем разследване по него и ще намерим нашия човек.
— Няма да стане — отсече Папас. — Говорим за две съвършено отделни и независими бази данни. Тъжно, но истина. Не съществуват технически условия да направим подобно засичане. На теория може да звучи добре, но на практика твоята идея се свежда до това да се сравни списък от няколко хиляди откраднати или изгубени паспорти с информация за няколкото милиона души, влезли в САЩ през интересуващия ни интервал от време. Нещо, което трябва да се извърши на ръка. Ще ни отнеме цяла вечност. Изтощителна, влудяваща и направо невъзможна работа.
— Нали за такава работа Бог е изобретил компютъра?
— Чуй ме, Сара. През цялата ми работа за Бюрото такова нещо не е било правено. Никога. И това не е без причина.
— Да, знам я. Просто досега не сте разполагали с човек като Кен Олтън, компютърния магьосник. Ще му позвъня. Предполагам, че както обикновено току-що се е събудил и е включил компютъра си за през нощта.
— Ти май никога не се отказваш. Не забравяй обаче, че дори да откриеш кой паспорт е използвал, той вече е в страната.
— Но пък ще разполагаме със следа.
— Голяма следа, няма що!
— Не бъди толкова критичен, моля те — сгълча го Сара. — За нас това поне би било изходна точка.
— Ако имаме късмет.
— Да, понякога човек наистина трябва да разчита на мъничко късмет. Да напомням ли собствените ти думи: мисли позитивно!
45.
В голям град като Ню Йорк Бауман се чувстваше като в родната си стихия. С лекота се сливаше с тълпата, грижейки се постоянно да мени облика си. Организираше каквото трябва, уговаряше си срещи и купуваше необходимото му в пълна анонимност.
В началото нае апартамент с една спалня на четиридесет и първия етаж на нюйоркския „Хилтън“ в крилото, известно като „Директорската кула“. Имаше и не толкова скъпи стаи, както и още по-луксозни хотели, но за него беше най-важна височината, на която щеше да живее.
Монтира сателитния си телефон на перваза на източния прозорец, отвори капака му, за да ориентира плоската многоелементна антена, провери индикатора за сила на сигнала и нагласи наклона по-прецизно. След това, вместо да използва слушалката, включи в куплунга на апарата кабела на портативния факс, който бе купил на Четиридесет и седма улица. Постави на съседната маса евтината електрическа пишеща машина, с която се бе сдобил от същото място, и няколкото празни формуляра за фактури.
И за пръв път почувства безпокойство. Ситуацията се беше променила.
Изобщо не бе имал намерение да убива висш служител на ФБР, макар и оглавяващ неговото издирване, но не бе имал изход. Бе направил всичко възможно смъртта да изглежда като случаен акт на непровокирано насилие — беше откраднал портфейла на Тейлър и със снабдения си със заглушител револвер бе прострелял мъртвото тяло в главата и гърлото. Бе взел от куфарчето списъка на членовете на специалната работна група, но не бе докоснал нищо от останалото. Надяваше се разследващите смъртта на Тейлър да помислят, че убиецът дори не се е сетил да надзърне в багажника на колата. Но дори да заподозряха Бауман, те не можеха да знаят, че той разполага със списък с имената на хората в групата.
Сигурно беше едно: ФБР бе научило достатъчно за начинанието му, за да сформира спешно специално звено, натоварено със задачата да го издири. Това беше сериозно. Имаше възможност мисията му да претърпи провал и той да бъде заловен. И той за пръв път се запита струва ли си да продължава по плана.