Вече бе получил значителна част от парите на Дайсън и знаеше, че ако иска, може да изчезне сега по такъв начин, че никога да не бъде открит. Но никога не бе прекъсвал мисия, освен в редките случаи, когато това му беше заповядвано. Съзнаваше, че хората зад бюрата имат склонност да проявяват предпазливост, дори страх, и това им е присъщо. Сам той смяташе, че задачата му едва е започнала. Гордееше се със своята ловкост и изобретателност, а най-високо поставяше таланта си да остава неоткриваем.
Истината бе, че въпреки реалната опасност той смяташе, че може да продължи, без да бъде заловен. Бяха го наели да свърши определена работа и той щеше да се справи. Гордостта не му позволяваше да се откаже по средата.
Така че насочи вниманието си към евентуалния източник на изтеклата информация. Съществуваха неприкрити докрай следи — такива винаги имаше, защото бе невъзможно човек да работи във вакуум — но той не вярваше, че сам неволно е станал причина за изтичане на информация. Вярно бе, че експертът по бомбите в Лиеж бе наясно с малка част от предстоящата операция и че познаваше устройството и механизма на задействане на бомбата. Но той знаеше твърде малко и определено недостатъчно, за да бъде информатор на ФБР.
Не, изтичането бе станало от екипа на Малкълм Дайсън. Въпросът бе дали някой от неговите помощници е бил убеден да работи за противниковата страна, или мерките за сигурност не са били достатъчни.
Ако се приемеше първата възможност — предателство от страна на някой от хората на Дайсън — това означаваше пълно компрометиране на операцията. По дяволите, именно затова Бауман не обичаше да работи в екип! Дали беше така, щеше да се разбере съвсем скоро. Дотогава той щеше да продължи, както бе планирал, но щеше да проявява по-голяма предпазливост, готов да прекъсне мисията си във всеки момент.
Ами ако изтичането на информация имаше механична, техническа природа, а не човешка? Подслушван факс апарат или телефон, монтирано устройство за подслушване в кабинета на Дайсън? Руснаци, англичани, американци — всички те разполагаха с техническите ресурси да подслушват телефонни разговори чрез своите спътници. Но нали Дайсън и хората му никога не използваха открити линии — Бауман изрично бе настоял на това. И все пак някой от неговите сътрудници би могъл да говори открито по аматьорски телефон — някое от онези устройства със зашифроване, които се намираха на пазара?
Тора определено бе възможно.
Беше крайно малко вероятно изтичането на информацията да е станало по време на онзи единствен и кратък телефонен разговор по спътниковата връзка, по време на който той бе казал само няколко думи, които при това биха могли да се интерпретират по безкрайно много начини. Да, и ЦРУ, и АНС, и ЦПР можеха да използват спектрален анализатор, за да уловят този характерен сигнал, но какво би ги накарало да сторят това?
Горчивият опит бе научил Бауман колко опасно е да се доверява дори на засекретените линии за комуникация и той имаше за правило да прави това само когато е абсолютно наложително. Когато либийците го наеха да вдигне във въздуха през 1986 дискотеката „Ла Бел“ в Западен Берлин, те бяха проявили върховната глупост да изпратят „засекретено“ съобщение от Триполи до Източен Берлин, предсказвайки „радостно събитие“, което щяло да се случи в някой берлински клуб. Американците бяха прехванали съобщението и трескаво се бяха опитали да затворят за известно време клубовете в Западен Берлин, без да знаят кой от тях е набелязан за мишена. Операцията за малко не се провали и Бауман едва сдържа нервите си тогава. Това поне послужи на либийците за урок: оттогава те използваха за комуникация само куриери — единственият напълно сигурен начин за свръзка.
Повторното използване на телефона представляваше риск, макар и неголям. И все пак, заслужаваше си да вземе някои предпазни мерки. Това щеше да бъде последното му обаждане до Дайсън, освен ако не възникнеше непредвидена кризисна ситуация.
Това обясняваше използването на факса.
Бауман позвъни по спътниковата линия до банката в Панама Сити, откъдето потвърдиха, че вторите 3.3 милиона долара са прехвърлени по неговата сметка в Лихтенщайн. Чудесно, оставаше само една седмица до датата на удара. Дайсън коректно бе изпълнил задълженията си по договора и не се бе проявил като скъперник с парите. От друга страна, 3.3 милиона долара за човек като Дайсън не бяха нищо повече от джобни пари.
Следващото му позвъняване беше до лихтенщайнската банка, от която той закупи злато на кюлчета на стойност малко под 6.6 милиона щатски долара. Загуби няколко хиляди от сделката, но в стратегически план ходът му щеше да се изкупи с лихвите.