След това седна и написа следното съобщение:
„Изтичане на информация от ваша страна. Американското разузнаване практически е в течение на всичко. Претърсете у дома офисите и средствата за свръзка за подслушващи устройства; проверете персонала. Не използвайте телефон. Прекъсвам контакта.“
Завърши с:
„С настоящето потвърждавам получаването на втория дял.“
Използвайки джобния речник, който бе купил още в Париж, той зашифрова съобщението си с прост шифър със заместване и напечата получения текст с пишещата машина на една от фактурите бланки. Съдържанието изглеждаше съвсем невинно — изброяваха се цените на поискани артикули, а именно: позиция 1 — #101.15, позиция 2 — #13.03 и така нататък. Само Дайсън знаеше, че това следва да се разбира по следния начин: страница 101, петнайсета дума от началото; страница 13, трета дума и т.н. Прост шифър, но практически неразбиваем.
Бауман бе определил на Дайсън петминутен прозорец, през който да му изпрати по факса зашифровано по подобен начин съобщение. Той си поръча обяд по румсървиса, подремна и после отново отвори антената на MLink-5000.
Точно в началото на договорения прозорец индикаторът примигна, за да сигнализира, че приема съобщение, след това факсът леко забръмча и от него изпълзя лист с отговора на Дайсън.
Той го прочете, след това изгори в пепелника и този лист, и всички останали, които бе използвал, изсипа пепелта в тоалетната, пусна водата и излезе на разходка.
За свръзка с АНС бе избрана Кристин Виджиани. Задачата й на практика се свеждаше до едно-единствено нещо: да разбере колкото може повече за прехванатия телефонен разговор и да настоява за още информация. Сара се бе погрижила да й издейства достатъчно висок допуск, даващ й правото да чете прехванатите от АНС разговори.
АНС не само бе пословично потайна организация, но се отнасяше с крайна неохота към идеята да споделя с конкурентните ведомства повече от минимално необходимото за своите методи и източници на информация. Виджиани още в началото се сблъска с проблема да намери човек, който, от една страна, би могъл да й каже нещо съществено, и от друга — да е упълномощен и да има желанието да говори за това.
Накрая едни от аналитиците на АНС, казваше се Линдси, я повика на разговор по засекретен телефон СТУ-III. Беше сърдечен и изглеждаше запознат с прехванатия по сателитната връзка разговор.
— Първото, което бихме искали да знаем — започна Виджиани, — е дали разполагате с телефонните номера на позвънилия или обадилия се.
— Не.
— Така ли? Сигурен ли сте в това?
— Напълно. Отговорът е „не, не знаем“.
— Нито единия, нито другия?
— Именно.
— И защо?
Линдси се позамисли.
— Затруднявам се да ви отговоря — въздъхна накрая той. — Това, с което разполагаме, е откъс от разговор, на който сме се натъкнали по време на прослушването на огромен поток информация. Притежаваме само няколко минути от средата на разговора до края му.
— Но прехващането на разговор по сателитната връзка… — започна Виджиани и спря, без да знае как да продължи.
Линдси почувства невежеството й по въпроса и уточни на прост език:
— Твърде рядко успяваме да разберем номера, на който се звъни. Това е напълно случайно. Възможно е само когато засечем разговора от първата му секунда, така че да запишем и сигнала за набиране на номера.
— Наистина ли сме така безсилни?
— Въпрос на технологични възможности.
— Добре, в такъв случай бихме искали да направим заявка да продължавате да следите чрез спътниците си използването на подобна схема на зашифроване в бъдеще. Според нас онзи, който се е обадил, ще продължи да използва шифровия си телефон, така че сега, след като знаем ключа, би следвало само да записваме всичко, което отговаря на използваната схема на зашифроване.
— Опасявам се, че това не е възможно — попари надеждите й Линдси. — Спътниците ни не могат да различават един алгоритъм на зашифроване от друг, защото това може да се установи едва когато сигналът се прехвърли при нас за анализ.
— Подигравате се с мен! Наистина ли говоря с Агенцията за национална сигурност?
Отговорът на Линдси беше ледено мълчание.