Мишел се приведе напред.
— За асансьора…
— Пак е твой ред — прекъсна я Кинг. — Омръзна ми да ти напомням.
Мишел въздъхна и се облегна назад.
— Добре, Дилинджър вече не работи в службите.
— Не се брои, знам го. Нещо друго?
— Лорета Болдуин ми каза, че се скрила в един килер до залата, където е бил убит Ритър.
— Защо? — заинтересува се Кинг.
— Умирала от страх и избягала. Като всички други.
— Не всички — поправи я сухо Кинг. — Аз почти не мръднах от мястото си.
— А сега за асансьора.
— Какво те интересува? — рязко попита той.
— Интересува ме, защото той сякаш те хипнотизира! Дотолкова, че дори не забеляза убиеца пред себе си, преди да натисне спусъка.
— Просто се бях разсеял.
— Не мисля така. Чух звука на видеозаписа от хотела. Беше точно като звънче на пристигащ асансьор. И си мисля, че когато вратите са се отворили, онова, което си видял, е приковало вниманието ти чак до изстрела на Рамзи. — Тя помълча, после добави: — И тъй като асансьорите са били блокирани от тайните служби, предполагам, че в кабината е имало агент на службите. Иначе кой друг би могъл да направи това, без да го спрат? И се обзалагам, че този агент е Джоун Дилинджър. Обзалагам се още, че по някаква причина ти я прикриваш. Би ли ми казал, че греша?
— Дори ако всичко това е истина, няма значение. Аз се издъних и Ритър умря заради мен. Никакви извинения не помагат, вече би трябвало да го знаеш.
— Но ако си бил разсеян нарочно, това вече е друга история.
— Не беше нарочно.
— Откъде знаеш? Защо някой ще е в асансьора точно когато Рамзи решава да стреля? — Без да чака, тя си отговори сама: — Защото Рамзи е знаел, че асансьорът ще слезе и човекът вътре ще те разсее, давайки му шанс да убие Ритър. Чакал е асансьорът да дойде, преди да стреля.
Тя се облегна назад и лицето й стана предизвикателно, точно както на онази пресконференция, която Кинг бе гледал по телевизията.
— Не е възможно, повярвай ми. Просто го наречи ужасно лош късмет, това е.
— Едва ли ще се изненадаш, ако кажа, че изобщо не ти вярвам.
Той мълча толкова дълго, че накрая Мишел се изправи.
— Виж какво, благодаря за обяда и урока по винарство. Но не ми разправяй, че умен човек като теб не застава всяка сутрин пред огледалото, за да се запита: „Ами ако?…“
Докато се отдалечаваше, мобилният й телефон иззвъня.
— Какво? Да. Кой? Така е, разговарях с нея. Откъде взехте този номер? Картичката ми? О, вярно. Не разбирам защо се обаждате. — Тя изслуша отговора и пребледня. — Не знаех. Боже мой, толкова съжалявам. Кога е станало? Разбирам. Да, благодаря. Имате ли номер, на който да ви потърся?
Тя изключи телефона, извади от чантата си листче и химикалка, записа номера и бавно се отпусна в коженото кресло до Кинг.
Той я изгледа с недоумение.
— Как си? Не ми изглеждаш добре.
— Наистинане съм добре.
Той се приведе напред и положи съчувствено длан върху треперещото й рамо.
— Какво е станало, Мишел? Кой се обади?
— Спомняш ли си онази жена, за която ти споменах? Камериерката от хотела.
— Да, Лорета Болдуин.
— Обади се нейният син. Открил името ми на визитната картичка, която й бях оставила.
— Защо, да не се е случило нещо с Лорета?
— Мъртва е.
— Какво е станало? Сърдечен удар? Злополука?
Тя поклати глава.
— Била е убита. Задавах й въпроси за убийството на Ритър и сега е мъртва. Не мога да повярвам, че има връзка, но и не вярвам в съвпадения.
Кинг скочи на крака толкова бързо, че я стресна.
— Пълен ли е резервоарът на джипа ти? — попита той.
— Да — отвърна объркано тя. — Защо?
Кинг сякаш говореше на себе си.
— Ще уведомя хората, с които имам срещи за днес.
— Ще ги уведомиш ли? За какво?
— Че се налага да ги отменя. Заминавам.
— Къде отиваш?
— Не само аз. Заминаваме двамата. В Боулингтън, Северна Каролина, за да разберем защо Лорета Болдуин вече не е между живите.
Той се завъртя и тръгна към вратата. Мишел не го последва; седеше вцепенена и слисана. Кинг се озърна.
— Какво има?
— Не съм сигурна, че искам да се върна там.
Кинг пристъпи назад и застана пред нея. Лицето му стана сурово.
— Ти пристигна изневиделица и ме засипа с лични въпроси. Искаше отговори и аз ти ги дадох. Добре, вече и аз съм официално заинтересуван. — Той помълча, после кресна: — Затова да вървим, агент Максуел, нямам време за губене.
Мишел скочи на крака.
— Да, сър — отговори машинално тя.
25
Когато се качи в джипа на Мишел, Кинг набързо огледа вътрешността и не успя да прикрие презрението си. Вдигна от пода край крака си опаковка от шоколад, омазана отвътре с полуразтопена кафява каша. Задните седалки бяха отрупани с безредно нахвърляни вещи — обикновени и водни ски, пълен комплект гребла, анцузи, маратонки, обувки с висок ток, няколко поли, якета, блузи и два чифта чорапогащи, още в опаковките. Имаше костюми за тренировки, книги, включително телефонен указател на Северна Вирджиния, празни кутии от безалкохолни напитки, пушка „Ремингтън“ и кутия патрони. И това бе само каквото успя да види. Господ знае какво още се спотайваше долу; в ноздрите му нахлуваше мирис на развалени банани. Той се озърна към Мишел.
— Запиши си никога, никога да не ме каниш на гости.
Тя го погледна и се усмихна.
— Казах ти, че съм немарлива.
— Мишел, това не е немарливост, а подвижна кофа за боклук; пълна анархия на колела.
— Много философски се изразяваш. Наричай ме Мик.
— Предпочиташ Мик пред Мишел? Мишел е елегантно, изискано име. Мик ме кара да си представя пиян бивш боксьор, работещ като портиер с фалшиви еполети и медали.
— Тайните служби все още са мъжка територия. Трябва да съм в крак с колегите.
— Покани ги за едно кръгче с тая кола и вече никога няма да се усъмнят, че си мъжко момиче, та ако ще да се казваш Гуендолин.
— Добре, схванах намека. Какво очакваш да откриеш в Боулингтън?
— Ако знаех, вероятно нямаше да замина.
— Ще посетиш ли хотела?
— Още не знам. Не съм ходил там, откакто се случи всичко.
— Напълно те разбирам. И аз не знам дали бих могла да отида в онова погребално бюро.
— И като стана дума, има ли нещо ново около изчезването на Бруно?
— Нищо. Нито писмо за откуп, нито каквито и да било искания. Защо си дават толкова труд, за да отвлекат Бруно, при което убиват агент от тайните служби и може би човека, пред когото дойде да се поклони, а после не вършат нищо?
— Да, покойният Бил Мартин! Подозирах, че може да е убит.
Тя изненадано се озърна към него.
— Защо?
— Няма начин да планират цялата комбинация и да се надяват, че човекът ще ритне камбаната точно по график. А не може да действат и по обратната линия. Човекът умира и те трескаво нагласяват всичко за два-три дни, а по една случайност точно тогава Бруно минава наблизо. Не, трябва да са убили и него.
— Впечатлена съм от аналитичните ти способности. Чух, че си бил голяма работа.
— Работих като следовател много по-дълго, отколкото като жив щит. Всеки агент полага огромни усилия да се добере до отдела за охрана, особено в президентския екип, а успее ли, мечтае да напусне и да се върне при разследването.
— Според теб защо е така?
— Отвратително работно време, загубваш власт над собствения си живот. Просто стоиш и чакаш някой да стреля. Мразех тая работа, но нямах избор.
— Работил ли си в президентския екип?
— Да. Трябваха ми години упорит труд, за да стигна дотам. После бях две години в Белия дом. През първата година ми се стори чудесно, през втората — вече не толкова. Непрестанно пътуване, сблъсъци с някои от най-самолюбивите хора в света и те третират по-зле от градинаря. Особено ми допадаха разни младоци от кабинета, дето не могат да различат собствения си задник от дупка в земята, но не пропускаха да ни газят за каквото им хрумне. И най-смешното е, че тъкмо напуснах тази работа, когато ми възложиха да охранявам Ритър.