— Предполагам, че политическите му възгледи са били много различни от тези на Ритър? — попита Мишел.
— Деветдесет и девет процента от американците биха попаднали в същата категория и слава богу. Ритър беше телевизионен проповедник, който смучеше пари от заблудени хора из цялата страна. Как може подобен човек да се кандидатира за Белия дом? Това ме караше да се срамувам за страната си.
— Изглежда, и вие сте възприели нещичко от убежденията на Рамзи — подметка Кинг.
Джорст се закашля и опита да се разсмее.
— Определено споделях оценката на Арнолд за Ритър като суровина за президент. Но категорично не бях съгласен с мнението му за необходимите мерки относно неговата кандидатура.
— Значи Рамзи не криеше чувствата си?
— Никак. — Джорст загаси цигарата и веднага запали нова. — Спомням си как крачеше из кабинета ми, удряше с юмрук по дланта си и оплакваше народа, който допуска човек като Клайд Ритър да се сдобие с влияние в националната политика.
— Но той би трябвало да знае, че Ритър нямаше шанс да спечели.
— Не беше там работата. Имаше и друго, далеч не тъй очевидно — задкулисните пазарлъци. Ритър бе достигнал критични стойности в изследванията на общественото мнение и това почваше силно да изнервя както републиканците, така и демократите. Той с лекота постигна процент на одобрение, който му позволяваше да получи федерална изборна субсидия и участие в националните телевизионни дебати. А каквото и да се каже за Ритър, поне едно не може да му се отрече — умееше да говори. Беше невероятно речовит и знаеше как да влезе в тон с определен кръг гласоподаватели. Трябва да разберете и друго. Освен личната си кандидат-президентска кампания, Ритър бе успял да скалъпи независима партийна коалиция, която издигна редица кандидати за обществени постове в много от големите щати. Това би могло да има катастрофални последици за кандидатите на основните партии.
— Как така? — попита Кинг.
— В цялата страна имаше случаи, когато неговата платформа разклащаше традиционната електорална основа на кандидатите от големите партии, и така той получаваше контрол над голяма част от бъдещите места в Сената — може би трийсет процента. А когато имаш толкова силно влияние на политическата арена…
— Тогава сам си определяш цената? — подсказа Кинг.
Джорст кимна.
— Никой няма представа каква би била цената на Ритър. След неговата смърт партията му се сгромоляса. Така големите партии се разминаха с куршума. Прощавайте, неподходящо се изразих. Но според мен Арнолд наистина вярваше, че ако не бъде спрян, Ритър ще унищожи ценностите, които Америка олицетворява.
— А Рамзи явно не е искал това да се случи — каза Кинг.
— Очевидно, след като го застреля — сухо отвърна Джорст.
— Споменавал ли е някога, че се кани да извърши нещо подобно?
— Не, казах го и на властите още тогава. Вярно, идваше тук, беснееше и крещеше срещу Ритър, но категорично твърдя, че не е заплашвал. В края на краищата нали точно това е свободата на словото. Човекът имаше право на мнение.
— Но не и право да убива.
— Аз дори не знаех, че има пистолет.
— Беше ли близък с други преподаватели? — попита Мишел.
— Всъщност не. Повечето се смущаваха от него. В колеж като „Атикъс“ рядко попадат подобни академични светила.
— А приятели извън колежа?
— Не съм чувал.
— Може би между студентите?
Джорст изгледа втренчено Кинг.
— Извинявайте, но това ми се струва по-скоро лично проучване на Арнолд, отколкото подготовка на документален филм за мотивите му да убие Клайд Ритър.
— Може да е по малко и от двете — бързо се намеси Мишел. — Искам да кажа, трудно с да проумееш мотивите, без да разбираш самия човек и как е подготвил плана си за убийството.
Джорст се замисли, после сви рамене.
— Ако се е опитал да привлече помощници измежду студентите, аз поне не съм чувал.
— Беше ли женен по онова време? — попита Мишел.
— Да, но не живееше с жена си Реджина. Имаха дъщеря на име Кейт. — Джорст стана и отиде до лавица, отрупана със снимки. Подаде им една от тях. — Семейство Рамзи. В по-щастливи времена — добави той.
Кинг и Мишел погледнаха фотографията на мъж, жена и дете.
— Реджина Рамзи е много красива — отбеляза Мишел.
— Да, беше.
Кинг рязко вдигна глава.
— Беше?
— Мъртва е. Самоуби се. Всъщност не много отдавна.
— Не бях чул за това — каза Кинг. — Значи са били разделени?
— Да. По времето, когато Арнолд загина, Реджина живееше в малка къща недалече от тук.
— И двамата ли се грижеха за Кейт? — попита Мишел.
— Да. Не знам какво щеше да стане, ако се бяха развели. Естествено, след смъртта на съпруга си Реджина пое изцяло грижите за детето.
— Защо живееха разделено? — попита Мишел.
— Не знам. Реджина беше красива жена. Знам, че на младини е била отлична актриса. Завършила колеж по актьорско майсторство. Искала да направи кариера в театъра, после срещнала Арнолд, влюбила се и животът й тръгнал в друга посока. Сигурен съм, че имаше много поклонници, но Арнолд беше мъжът, когото обичаше. Подозирам, че в крайна сметка посегна на живота си, защото не можеше повече да живее без него. — Той помълча и добави с изтънял глас: — По онова време ми се струваше, че е щастлива. Явно съм грешал.
— Но очевидно не е могла и да живее с Рамзи — отбеляза Кинг.
— Арнолд се бе променил. Академичната му кариера вече тръгваше надолу. Губеше ентусиазма да преподава. Всъщност беше много потиснат. Може би тази меланхолия е повлияла на брака им. Но когато Реджина го напусна, депресията му се задълбочи.
— Значи може би със стрелбата по Ритър се е опитвал да си върне младостта. Да промени света и да влезе в историята с ореола на мъченик.
— Може би. За жалост трябваше да плати с живота си.
— Как реагира дъщеря му на онова, което извърши баща й?
— Кейт беше буквално съсипана. Спомням си, че я видях в деня, когато се случи всичко. Никога няма да забравя потресението, изписано по лицето й. А няколко дни по-късно тя гледа по телевизията как точно е станало. Онзи проклет запис от хотела. Показваше всичко — как баща й стреля по Ритър и как след това един агент от тайните служби го убива. Аз също го видях. Беше ужасно и… — Джорст млъкна и се вторачи в Кинг. Лицето му стана каменно и той бавно се изправи иззад бюрото. — Не сте се променили чак толкова, агент Кинг. Вижте, не знам какво точно става, но не обичам да ме лъжат. И искам незабавно да чуя с каква цел дойдохте да задавате всички тези въпроси.
Кинг и Мишел се спогледаха.
— Слушайте, доктор Джорст — каза Кинг, — няма да се впускам в дълги обяснения. Неотдавна открихме данни, които недвусмислено подсказват, че през онзи ден Арнолд Рамзи не е бил сам. Че в хотела е имало друг убиец или поне потенциален убиец.
— Невъзможно. Ако беше вярно, отдавна да е излязло на бял свят.
— Не е толкова сигурно — каза Мишел. — Не и ако мнозина високопоставени служители са искали всичко да се размине тихомълком. Вече са разполагали с убиец.
— И с виновен агент от тайните служби — допълни Кинг.
Джорст пак седна.
— Аз… просто не вярвам. Какви нови данни? — попита предпазливо той.
— Не можем да ви кажем в момента — отвърна Кинг. — Но нямаше да дойдем чак дотук, ако не вярвахме, че си струва да проверим.
Джорст извади кърпичка и избърса лицето си.
— Е, и по-странни неща са ставали. Така де, вижте например Кейт Рамзи.
— Какво е станало с Кейт? — бързо попита Мишел.
— Тя учеше тук, в „Атикъс“. Аз й преподавах. Кой би очаквал, че ще реши да постъпи тъкмо в този колеж? Беше извънредно умна, като баща си. Можеше да отиде където поиска, но дойде при нас.
— Къде е сега? — попита Кинг.