— В Ричмънд. Аспирантка е във Вирджинския университет, факултет „Публична администрация“. Отличен факултет. Аз лично й написах препоръка.
— Как смятате, тя мразеше ли баща си заради онова, което е сторил?
Джорст се замисли, преди да отговори.
— Тя обичаше баща си. И все пак може да го е мразила в смисъл, че си е тръгнал и я е напуснал, поставяйки политическите си убеждения над обичта към нея. Не съм психиатър, просто изказвам предположение. Но нали знаете, крушата не пада далеч от дървото.
— Какво намеквате? — попита Мишел.
— Ходи на митинги, пише писма, подава заявления до държавни служители и граждански организации, публикува статии в алтернативни издания. Също като баща си.
— Значи може да го е мразила, че я е изоставил, но сега върви по неговия път?
— Така изглежда.
— А отношенията с майка й? — попита Кинг.
— Доста добри. Макар че може би я упреква донякъде за станалото.
— Че не е била до съпруга си? — попита Кинг. — Че ако са били заедно, нямало да се стигне дотам?
— Да.
— Не сте ли се срещали с Реджина Рамзи след смъртта на съпруга й? — попита Мишел.
— Не — бързо отговори Джорст, после се поколеба. — Естествено, виждали сме се на погребението и още няколко пъти, докато Кейт учеше тук.
— Помните ли каква беше причината за смъртта й?
— Свръхдоза.
— Тя не се ли омъжи повторно? — попита Кинг.
Джорст леко пребледня.
— Не. — Той се окопити и забеляза любопитните им погледи. — Извинявайте, разговорът е много болезнен за мен. Те бяха мои близки приятели.
Кинг отново огледа лицата на хората от снимката. Кейт Рамзи изглеждаше около десетгодишна. Имаше умно, изпълнено с обич лице. Стоеше между родителите си и стискаше ръцете им. Мило, любещо семейство. Поне на пръв поглед.
Той върна снимката.
— Случайно да се сещате за още нещо?
— Нищо не ми идва наум.
Мишел подаде на Джорст визитна картичка с телефонните си номера.
— За всеки случай, ако си спомните някоя подробност — обясни тя.
Джорст погледна картичката.
— Ако е вярно твърдението ви, че е имало друг убиец, какво точно би трябвало да извърши? Да чака като резерва в случай, че Арнолд се провали?
— Или — каза Кинг — може би през онзи ден е трябвало да умре още някой.
35
Когато се свързаха с факултет „Публична администрация“ към Вирджинския университет, Кинг и Мишел узнаха, че Кейт Рамзи в момента отсъства, но я очакват да се върне до два-три дни. Потеглиха обратно към Райтсбърг, където Кинг помоли да спрат на паркинга пред един голям магазин за хранителни стоки в центъра.
— Мисля, че ти дължа вечеря и бутилка хубаво вино — обясни той, — след като те влачих къде ли не.
— Е, беше по-забавно, отколкото да стоя на входа с пистолет, докато някой политик се моли за гласове.
— Браво, напредваш.
Изведнъж Кинг се втренчи през прозореца. Явно му бе хрумнало нещо.
— Хей, това изражение ми е познато. Какво ти минава през главата? — попита Мишел.
— Помниш ли, Джорст все повтаряше, че колежът извадил голям късмет, като привлякъл преподавател от ранга на Рамзи, че учени от Бъркли и национални експерти рядко благоволявали да обърнат внимание на колежи като „Атикъс“?
— Да, и какво?
— Видях в кабинета дипломите на Джорст. Учил е на свестни места, но не от най-реномираните. А предполагам, че и останалите професори не са били звезди като Рамзи и може би затова са се притеснявали от него.
Мишел кимна замислено.
— И тъй, защо един блестящ ум с докторат от Бъркли и национален експерт в крайна сметка става преподавател в място като „Атикъс“?
Кинг я погледна.
— Именно. Ако трябваше да предполагам, бих казал, че Рамзи е имал тайни, които е държал да останат неразкрити. Може би от времето на протести. Може би затова го е напуснала и жена му.
— Но това не би ли излязло наяве след убийството на Ритър? Трябва да са проверили под лупа цялото му минало.
— Може и да не са разбрали, ако е било добре прикрито. Става дума за период много преди убийството. А шейсетте години бяха смахнати времена.
Докато лъкатушеха из магазина и избираха продукти за вечеря, Мишел забеляза, че клиентите зяпат Кинг и си шушукат. На касата Кинг потупа по рамото един мъж, който усилено се преструваше, че не го забелязва.
— Как я караш, Чарлс?
Човекът се обърна и пребледня.
— А, Шон. Благодаря, добре съм. А ти? Искам да кажа…
Той млъкна, смутен от собствения си въпрос, но Шон продължи да се усмихва.
— Зле, Чарлс, направо зле. Но несъмнено мога да разчитам на теб, нали? Помниш ли как преди няколко години те отървах от оная гадна история с данъците?
— Какво… аз… о, Марта ме чака отвън. Довиждане.
Чарлс бързо изтича от магазина и скочи в микробус мерцедес, каран от миловидна жена с побеляла коса, която зяпна от изумление, когато съпругът й взе да разправя какво е станало. След миг колата потегли с пълна скорост. Докато излизаха с покупките, Мишел каза:
— Шон, съжалявам за всичко това.
— Какво пък, добрият живот все някога трябва да свърши.
В дома на Кинг си устроиха галавечеря, която започна със салата „Цезар“ и рулца от раци, следвани от свинско бонфиле с домашен сос от гъби и лук, гарнирано с чесново картофено пюре. За десерт имаше шоколадови еклери. Вечеряха на задната веранда над езерото.
— Значи можеш да готвиш; но дали си на разположение, ако ми хрумне да те ангажирам за някое празненство? — пошегува се Мишел.
— Срещу подходящ хонорар — отвърна Кинг.
Мишел вдигна чашата с вино.
— Хубаво е.
— Няма как да не е хубаво. Отлежава в мазето от седем години. Една от най-любимите ми бутилки.
— Поласкана съм.
Шон погледна към кея.
— Какво ще кажеш за една разходка по езерото след вечеря?
— Щом е по вода, никога не отказвам.
— В стаята за гости има бански костюми.
— Шон, поне едно трябва да ти е ясно за мен — не ходя никъде без подходящ спортен екип.
След малко Кинг яхна големия червен джет, а Мишел се настани зад него и го прегърна през кръста. Изминаха около пет километра и накрая Кинг пусна малката котва в плитчините на едно заливче. Не бързаха да слязат от джета. Кинг хвърли поглед наоколо.
— След около шест седмици есента ще обагри пейзажа в изумителни цветове — каза той. — А най-много обичам да гледам планините, когато слънцето залязва зад тях.
— Добре, време е да се поразкършим.
Мишел свали спасителната жилетка, после съблече анцуга. Отдолу носеше ослепително червени ластични шорти и късо потниче в същия цвят. Кинг неволно я зяпна, напълно забравил за красивите планински пейзажи.
— Смущава ли те нещо? — попита Мишел, като се озърна към него.
— В никакъв случай — каза Кинг и побърза да извърне глава.
— Първа! — Тя се гмурна във водата и след малко изплува. — Идваш ли?
Той се съблече, гмурна се и изплува до нея. Мишел погледна към брега.
— Според теб колко има дотам?
— Около сто метра. Защо?
— Мисля си да организирам импровизиран триатлон.
— Защо ли не съм изненадан?
— Да се надбягваме до брега — предложи тя.
— Няма да е равностойно състезание.
— Много си самоуверен, а?
— Не, исках да кажа, че ще ме изпревариш за нула време.
— Откъде знаеш?
— Ти си олимпийска състезателка, а аз адвокат на средна възраст с отслабнали колене и калпаво дишане заради една стара рана, получена при изпълнение на служебния дълг. Все едно да се състезаваш с баба си.
— Ще видим. Може да изненадаш и себе си. Раз-два-три-старт!
Тя се стрелна напред, прорязвайки с мощни удари на ръцете спокойната топла вода.
Кинг заплува след нея и за свое учудване с лекота преодоля разстоянието. Нещо повече, когато наближиха брега, вече бяха почти рамо до рамо. Мишел се разсмя, когато той посегна и шеговито я сграбчи за крака. Стигнаха на брега едновременно. Кинг се просна по гръб и задиша жадно, сякаш цялата атмосфера нямаше да му стигне.