— Какво, дори без да ме е черпил една вечеря?
Джоун целуна заека по бузата. После попита:
— Значи сте добри приятели със Сидни… със Сид, искам да кажа.
Бъди кимна тъй енергично, че брадата му се удари в гърдите.
— Стаята му е до моята. Искате ли да я видите?
Кинг погледна Джоун.
— Така и така сме дошли.
Тя сви рамене.
— Щом сме приели играта…
Бъди хвана ръката на Джоун и ги поведе по коридора. Двамата не знаеха дали е разрешено да влизат в тази част на болницата без придружител, но никой не им попречи.
Бъди спря пред една стая и плесна с длан по вратата.
— Това е моята стая! Искате ли да видите? Много е хубава.
— Разбира се — каза Джоун. — Може вътре да имаш още някой Бъди.
Бъди отвори вратата и веднага пак я захлопна.
— Не обичам да ми гледат нещата — каза той, като ги наблюдаваше с тревога.
Кинг въздъхна примирено.
— Добре, Бъди, къщата си е твоя, ти командваш.
— Тази ли е стаята на Сид? — попита Джоун, сочейвд вратата вляво от Бъди.
Дребосъкът отвори вратата отдясно.
— Не, тази.
— Разрешено ли е, Бъди? — попита Кинг. — Може ли да влезем?
— Разрешено ли е, Бъди? Може ли да влезем? — повтори Бъди, като ги гледаше с широка усмивка.
Джоун се озърна към коридора и не видя някой да ги наблюдава.
— Мисля, че може, Бъди. Защо не останеш отвън да пазиш?
Тя се вмъкна в стаята. Кинг я последва и затвори вратата. Бъди остана да стои отвън с уплашена физиономия. Вътре двамата огледаха спартанското обзавеждане.
— Падението на Сидни Морс е пълно и окончателно — отбеляза Джоун.
— Често става така — подхвърли разсеяно Кинг, продължавайки да оглежда стаята.
Наоколо се носеше силна миризма на урина. Кинг се запита колко често сменят чаршафите. В ъгъла имаше малка масичка. На нея лежаха няколко снимки без рамки. Кинг ги вдигна.
— Изглежда, в стаите не се разрешават остри предмети от стъкло и метал.
— Море не ми се видя способен на самоубийство, както впрочем и на каквото и да било друго.
— Кой знае, може да глътне оная топка и да умре от задушаване.
Кинг разгледа снимките. На едната се виждаха двама младежи в ученическа възраст. Единият държеше бейзболна бухалка.
— Братя Морс. Тук вероятно са гимназисти. — Кинг вдигна друга снимка. — А това сигурно са родителите им.
Джоун застана до него и погледна снимките.
— Майка им е била грозничка.
— Грозничка, но богата. За много хора това е по-важно.
— Таткото изглежда много внушителен.
— Нали ти казах, виден адвокат.
Джоун взе снимката и я повдигна.
— Сидни още тогава е бил пълничък, но симпатичен. Питър също изглежда добре… хубаво телосложение, същите очи като на брат му. — Тя се вгледа в пръстите, уверено стегнати около бухалката. — Навярно е бил спортист в гимназията. На осемнайсет е стигнал върха и оттам насетне всичко тръгва надолу. Наркотици, хулиганство и тъй нататък.
— Не е първият.
— На колко години е Питър сега?
— Малко по-млад от Сидни, значи на петдесет и няколко.
Джоун се вгледа в лицето на Питър.
— Малко прилича на Тед Бънди. Красив, чаровен и щом се разсееш, тутакси ти прерязва гърлото.
— Досущ като някои мои познати от женски пол.
В ъгъла имаше малка кутия. Кинг отиде натам и прерови съдържанието. То се състоеше от купчина стари, пожълтели вестникарски изрезки. Повечето отразяваха събития от кариерата на Сидни Морс.
Джоун надникна през рамото му.
— Много мило от страна на брат му, че е донесъл този своеобразен дневник. Макар и Сидни да не може да го прочете.
Кинг не отговори. Продължаваше да прелиства. След малко вдигна една омачкана изрезка.
— Тук пише за ранната кариера на Морс като театрален режисьор. Спомням си, че той веднъж ми разказа. Правел невероятно сложни постановки. Но не вярвам някоя от тях да е донесла пари.
— Едва ли това го е вълнувало. Едно синче на богата майчица може да си позволи подобни капризи.
— Е, по някое време той се отказал от експериментите и почнал наистина да си изкарва хляба. Но дори и кампанията на Ритър организира като театрална постановка.
— Сещаш ли се за още нещо, преди окончателно да задраскаме Сидни Морс от списъка? — попита Джоун.
— Дали да не погледнем под леглото? — предложи Кинг.
Джоун го изгледа презрително.
— Това е работа за момчета.
Кинг въздъхна, предпазливо надникна под леглото и бързо се изправи.
— Е? — попита Джоун.
— Не ти трябва да знаеш. Хайде да се махаме.
Когато излязоха, Бъди чакаше пред стаята.
— Благодаря за помощта, Бъди — каза Джоун. — Беше истинско сладурче.
Той я погледна с вълнение.
— Целувка за Бъди?
— Вече го целунах — учтиво напомни тя.
Бъди изведнъж се нацупи, готов да заплаче.
— Не, този Бъди.
И той посочи гърдите си с пръст. Джоун зяпна от смайване и се озърна към Кинг за помощ.
— Съжалявам, това е работа за момичета — ухили се той.
Джоун се втренчи в жалния Бъди, тихичко изруга, после изведнъж го сграбчи и залепи звучна целувка върху устата на дребосъка. Обърна се, избърса устни и прошепна на Кинг:
— Какви неща трябва да правя за милион долара.
Сетне излезе с широка крачка.
— Довиждане, Бъди — каза Кинг и я последва.
Щастливият Бъди трескаво размаха ръка и отвърна:
— Довиждане, Бъди.
39
Частният самолет кацна във Филаделфия и трийсет минути по-късно Кинг и Джоун наближаваха дома на Джон и Катрин Бруно в едно красиво предградие. Докато минаваха покрай добре поддържани тревни площи и тухлени къщи, обрасли с бръшлян, Кинг се озърна към Джоун.
— Тук май мирише на стари пари.
— Само от страна на съпругата. Джон Бруно е израснал в бедно семейство от Куинс, после родителите му се преселили във Вашингтон. Завършил право в „Джорджтаун“ и веднага започнал работа като столичен прокурор.
— Срещала ли си мисис Бруно?
— Не. Исках да дойдеш с мен. Нали знаеш, първото впечатление е най-важно.
Мургава прислужница с колосана униформа, дантелена престилчица и почтително държане ги въведе в големия хол. Жената едва не направи реверанс, преди да излезе. Кинг поклати глава пред тази старомодна гледка, после веднага се съсредоточи, защото в стаята влезе дребна жена.
От Катрин Бруно би излязла отлична президентска съпруга, бе първото му впечатление. Тя беше около четирийсет и пет годишна, нисичка, изтънчена, умна, достолепна — истинско олицетворение на синята кръв и добрите маниери. Втората му мисъл обаче бе, че жената твърде много държи на собствената си персона. Това личеше по навика й да гледа над рамото на своя събеседник. Сякаш не можеше да хаби безценното си зрение за хора от простолюдието. Тя дори не попита Кинг защо главата му е бинтована.
Джоун обаче я накара много бързо да се съсредоточи. Тя винаги излъчваше сила и напрежение, като ураган, готов всеки момент да се разрази. Кинг едва удържа усмивката си, докато неговата партньорка с лекота разбиваше стената на високомерието.
— Времето не е на наша страна, мисис Бруно — каза Джоун. — Полицията и ФБР вършат всичко необходимо, но резултатите им засега са нищожни. Колкото по-дълго остава в неизвестност съпругът ви, толкова повече намаляват шансовете да го върнем жив.
Надменният поглед бързо се върна към грешната земя.
— Е, нали затова ви наеха хората на Джон? За да го върнете жив и здрав.
— Именно. Водя разследване по няколко линии, но ми е необходима и вашата помощ.
— Казах на полицаите всичко, което знам. Питайте тях.
— Предпочитам да чуя вас.
— Защо?
— Защото в зависимост от вашите отговори може да имам допълнителни въпроси, които не са хрумнали на полицаите.
И освен това искаме да видим дали зад тая префърцунена маска не се крие лъжлив език, помисли си Кинг.
— Добре, питайте.