Позвъниха и почукаха на вратата, но никой не им отвори.
— Не разбирам — каза Джоун. — Обадих се предварително.
— Да проверим отзад. Нали каза, че пиела? Може да се е оттеглила някъде с бутилката.
В малкия заден двор, покрит с неравни, обрасли с мъх плочки, откриха домакинята край стара плетена маса. Милдред Мартин пиеше, пушеше и се взираше доволно в градината си. Изглеждаше на около седемдесет и пет години, със сбръчкано от тютюна и слънцето лице, и в топлата привечер бе облечена с тънка памучна рокля и леки сандали. Косата й беше боядисана в оранжево, само тук-там при корените се мяркаше бяло. Кофичка с лимонова есенция под масата пръскаше аромат из въздуха, за да пропъжда комарите.
След като се представиха, Милдред каза:
— Обичам да седя тук, въпреки проклетите комари. По това време на годината градината направо сияе.
— Благодарим, че ни приехте — каза любезно Кинг. Беше изпълнил съвета на Джоун да махне превръзката.
Милдред им кимна да седнат и вдигна чашата си.
— Падам си по джина и мразя да пия сама. Какво да ви предложа?
Гласът й беше дълбок и дрезгав, трайно увреден от десетилетия злоупотреба с тютюна и алкохола.
— Коктейл „Скрудрайвър“ — каза Джоун и хвърли бърз поглед към Кинг. — Обожавам водка с портокалов сок.
— Уиски със сода — каза Кинг. — Да ви помогна ли?
Милдред се разсмя от сърце.
— О, можехте, ако бях с четирийсет години по-млада.
Тя се усмихна кокетно и пое към къщата с леко неуверена крачка.
— Изглежда, че е приключила с траура — подхвърли Кинг.
— Били са женени четирийсет и шест години и по всичко личи, че са имали стабилен брак. Съпругът й е починал на около осемдесет години, бил е болен от рак. Може би просто няма за какво да скърби.
— Казват, че Бруно смятал Бил Мартин за свой наставник. Защо?
— В началото на кариерата си като прокурор Джон Бруно работил под негово ръководство. Бил Мартин го научил на всичко.
— Във Вашингтон ли? — попита Кинг.
— Именно — отговори Джоун.
Кинг се огледа.
— Е, семейството не изглежда много заможно.
— От държавна служба не се забогатява, всички го знаем. А и Бил Мартин не се е оженил за богата наследница. След като се пенсионирал, дошли тук. Това е родното място на Милдред.
— Ако оставим носталгията настрана, не виждам какво би ме накарало да се върна.
Милдред се върна с две чаши върху поднос и седна.
— А сега сигурно ще искате да пристъпите направо към въпроса. Вече разговарях с полицията. Всъщност нищо не знам.
— Разбираме, мисис Мартин — каза Кинг, — но искахме да се срещнем и да поговорим с вас лично.
— Какъв късмет. Моля, наричайте ме Мили. Свекърва ми беше мисис Мартин, а тя е покойница от трийсет години.
— Добре, Мили, знаем, че си разговаряла с полицаите и че те са направили аутопсия на съпруга ти.
— Божичко, само си загубиха времето.
— Защо? — бързо попита Джоун.
Милдред я изгледа втренчено.
— Защото никой не го е отровил. Той беше стар човек с тежка форма на рак и издъхна мирно в леглото си. Ако не ме повали сърдечен удар в градината, и аз бих предпочела такава смърт.
— Знаеш ли за телефонното обаждане до Бруно?
— Да, и вече казах на полицаите, че не съм била аз. Провериха телефонните ми разпечатки. Май не ми вярваха.
Джоун се приведе напред.
— Да, но важното е, че според свидетели Бруно бил много развълнуван след разговора. Можеш ли да ни обясниш защо?
— Откъде да знам, след като не съм се обаждала? За жалост нямам телепатична дарба. Иначе досега да съм забогатяла.
— Погледни от друг ъгъл, Мили — настоя Джоун. — Бруно и твоят съпруг някога са били добри познати, но пътищата им отдавна са се разделили. И все пак щом някой му се обажда от твое име с молба за среща, веднага го обзема вълнение. Трябва да са му казали нещо правдоподобно. Нещо, което Бруно логично да свърже с теб или съпруга ти.
— Може човекът просто да му е казал, че Бил е мъртъв. Надявам се това да го е развълнувало. В края на краищата двамата бяха приятели.
Джоун поклати глава.
— Не, Бруно вече е знаел. Проверихме. Преди телефонния разговор не е възнамерявал да посети погребалното бюро.
Милдред извъртя очи нагоре.
— Виж, това не ме изненадва.
— Защо мислиш така? — попита Кинг.
— Няма да го увъртам. На мен Джон Бруно не ми допадаше, макар че Бил го боготвореше. Бил беше с двайсет и пет години по-възрастен и пое ролята на негов наставник. Не казвам, че Бруно нямаше способности, но нека се изразя така: той винаги постъпваше както му е изгодно, а за другите пет пари не даваше. Ето например — намира се само на двайсет минути път от покойния си наставник,а дори не му хрумва от едното благоприличие да спре за малко кампанията и да дойде да отдаде последна почит. Разбира се, докато някой не му се обажда, уж от мое име. Е, какво повече да ви разправям за Джон Бруно?
— Предполагам, че ти нямаше да гласуваш за него — каза с усмивка Кинг.
Милдред се разсмя гърлено и сложи ръка върху неговата.
— О, скъпи, толкова си симпатичен. Направо ми се ще да те сложа във витринка и да те гледам по цял ден.
Тя не отдръпна ръка след тези думи.
— Първо би трябвало да го опознаеш — подхвърли сухо Джоун.
— Чакам с нетърпение.
— Помниш ли по кое време точно започна да изпитваш неприязън към Джон Бруно? — попита Джоун.
Милдред вдигна празната си чаша и вътре издрънча бучка лед.
— Какво имаш предвид?
Джоун погледна записките пред себе си.
— По времето, когато твоят съпруг е ръководил прокуратурата във Вашингтон, били разкрити някои нередности, които довели до отмяна на редица присъди и провал на няколко обвинения. Било много грозна история.
Милдред запали нова цигара.
— Беше отдавна. Почти не си спомням.
— Сигурна съм, че ще си спомниш, ако се постараеш — твърдо отсече Джоун. — Бъди така добра да спреш да се наливаш. Много е важно. Много.
— Хей — намеси се Кинг, — я не нападай жената. Тя ни прави услуга. Не е длъжна да ни казва каквото и да било.
Милдред отново го хвана за ръката.
— Благодаря, скъпи.
Джоун се изправи.
— Знаеш ли какво, защо не вземеш да довършиш разпита сам, а аз ще запаля цигара и ще разгледам хубаватаградина. — Тя взе пакета цигари на Милдред. — Може ли да задигна една?
— Взимай, скъпа, защо да умирам сама?
— Да, наистина защо, скъпа?
Джоун се отдалечи и Кинг смутено погледна Милдред.
— Понякога е малко рязка.
— Рязка? Направо си е кобра с токчета и червило. Наистина ли работиш за нея?
— Да. И научавам много неща.
Милдред се озърна към Джоун, която в момента изтръскваше пепелта от цигарата си над един розов храст.
— Само не забравяй да си държиш ръката на ципа на панталона, когато тя е наоколо, инак, току-виж, някоя сутрин откриеш, че ти липсва нещо много важно.
— Ще го имам предвид. Дай сега да си поговорим за онези истории в службата на съпруга ти. Усещам, че имаш определено мнение за това, нали? Всъщност в крайна сметка той е подал оставка именно заради онези нередности, прав ли съм?
Милдред вирна глава, макар че гласът й трепереше.
— Той пое вината заради отговорния пост, който заемаше и защото беше човек на честта. Вече няма мъже като Бил Мартин. Също като Хари Труман, той смяташе, че носи цялата отговорност. За добро или зло.
— Искаш да кажеш, че пое вината, макар грешката да не е била негова?
— Трябва ми още едно питие, преди да си строша някоя коронка с тоя проклет лед — каза тя и понечи да стане.
— Смяташ, че Бруно е виновен, нали? Той е напуснал Вашингтон, преди да стане напечено, съсипал е кариерата на мъжа ти и е станал шеф на прокуратурата във Филаделфия. А там си спечелил слава с присъди по нашумели дела, уредил се изгодно в голяма адвокатска фирма и накрая хвърлил око на Белия дом.