— Виждам, че си си подготвил домашното.
— Но съпругът ти е продължил да му се възхищава, значи не е споделял твоето мнение, нали?
Милдред отново седна.
— Бил беше добър юрист, но не умееше да преценява хората. Едно му признавам на Бруно: винаги знаеше какво да каже и как да постъпи. Знаеш ли, че позвъни тук да съобщи на Бил, че се кандидатира за президент?
Кинг я погледна с изненада.
— Наистина ли? Кога беше това?
— Някъде преди два месеца. Аз вдигнах телефона. Като чух гласа му, едва не паднах. Исках да му кажа каквото заслужаваше, но се въздържах. Прехапах си езика. Побъбрихме като стари приятели. Той разправи какви велики дела бил извършил, как чудесно си живеел във висшите кръгове на Филаделфия. Едва не повърнах. После дадох телефона на Бил и двамата разговаряха известно време. А всъщност Бруно само искаше да злорадства, да му натрие носа. Да покаже, че се е издигнал много над Бил.
— А аз предполагах, че Бруно не ви се е обаждал от години.
— Е, това беше единственият телефонен разговор и аз ужасно се подразних.
— Бил каза ли нещо, което би подтикнало Бруно да дойде в погребалното бюро?
— Не. Бил почти не успя да вземе думата. Вече беше много отпаднал. А аз определено не казах нищо, което да развълнува Бруно. Макар че много исках, повярвай ми.
— За онези истории във Вашингтон.
— И много други неща.
— Не са ли ти попадали доказателства?
— Бруно беше юрист, знаеше как да прикрива следите си. Неговото лайно никога не миришеше. Плю си на петите много преди нещата да излязат наяве.
— Е, доколкото виждам, ти не съжаляваш, че е изчезнал.
— Да върви по дяволите. Дори се надявам вече да е при тях.
Кинг се приведе напред и този път сам положи ръка върху нейната.
— Мили, много е важно. Макар че аутопсията на съпруга ти не даде категорични резултати, има някои признаци, че може да е отровен с метанол. Разбираш ли, такова отравяне би било прикрито от балсамирането. Цялата история почна с неговата смърт и изпращането на тялото в погребалното бюро. Похитителят на Бруно не би оставил това на случайността. Твоят съпруг е трябвало да попадне там в точно определено време, тоест да умре на конкретна дата.
— Така разправят и онези от ФБР, но аз ти казвам, че никой не може да е отровил Бил. Аз щях да разбера. Всеки ден бях при него.
— Само ти? Той е бил много болен, преди да умре. Не ти ли помагаха? Не идваше ли някой? Може да е било от лекарствата.
— ФБР взе всички лекарства за анализ и не откриха нищо. Аз се хранех със същото, пиех същата вода. И съм много добре.
Кинг се облегна назад и въздъхна.
— Някой се е представил за теб в погребалното бюро.
— Чух. Е, аз харесвам черното, отива ми на косата. — Тя погледна полупразната чаша на Кинг. — Ще искаш ли още едно? — Той поклати глава. — Бил не се отказа от уискито до самия край. Това бе едно от малкото удоволствия, които му оставаха. Държеше си специални запаси от двайсет и пет годишно „Макалан“. — Тя се изкиска. — Всяка вечер си пийваше по малко. Беше на изкуствено хранене, но аз му сипвах в маркуча със спринцовка. За яденето пет пари не даваше, но на уискито си държеше и пак доживя до осемдесет. Не е зле.
— Бас държа, че и ти имаш добри запаси.
Тя се усмихна.
— Какво друго ми остава на тая възраст?
Кинг сведе очи към чашата си.
— А ти пиеш ли уиски?
— Не близвам. Нали ти казах, падам си по джина. Уискито е като разредител за боя. Ако искаш да си прочистиш синусите — моля, пий го колкото щеш.
— Е, благодаря още веднъж. Пак ще се чуем. Приятна вечер.
Кинг стана и понечи да се обърне. Зърна Джоун с цигара и чаша в ръцете и изведнъж застина.
Разредител за боя?
Той рязко се завъртя.
— Мили, ще ми покажеш ли специалните запаси на Бил?
41
Ето какво бе пропуснала да каже на полицията и ФБР Милдред — за уискито, или поне за специалните запаси на Бил Мартин.
Кинг и Джоун изчакаха в полицията, докато следователите я разпитваха най-подробно.
Джоун погледна Кинг.
— Имаш късмет, че ти наля от обикновеното.
Кинг поклати глава.
— Как е попаднало в къщата подправеното уиски?
В този момент към тях пристъпи мъж с кафяв костюм.
— Мисля, че открихме.
Той беше един от специалните агенти на ФБР, натоварени със случая. Джоун го познаваше добре.
— Здрасти, Дон — каза тя. — Запознай се с Шон Кинг. Шон, това е Дон Ренълдс.
Двамата се ръкуваха.
— Задължени сме ви — каза Ренълдс. — Никога нямаше да се сетим за уискито, а и тя не ни каза за тайните запаси. Всичко друго беше анализирано.
— Всъщност заслугата е на Шон. Колкото и да не ми се иска да го призная — усмихна се Джоун. — Значи казваш, че сте наясно как е попаднало там фалшивото уиски?
— Преди два месеца са наели жена да помага в къщата. Най-вече да помага на Бил Мартин, който едва се движел.
— Милдред не беше ли споменавала за това? — смая се Кинг.
— Каза, че го сметнала за маловажно. Жената не давала лекарства на Бил, макар да твърдяла, че е квалифицирана медицинска сестра. Милдред държала да върши лично това. А жената напуснала много преди смъртта на Мартин, тъй че Милдред не смятала това за важно.
— Откъде е дошла жената?
— Тук става най-интересно. Просто се появила един ден. Уж случайно научила, че може да им трябва помощ поради състоянието на Бил. Твърдяла, че е професионална болногледачка и нямало да им вземе скъпо, защото се нуждаела от работа. Имала необходимите документи.
— И къде е сега тази услужлива дама?
— Казала, че си е намерила постоянна работа в друг град, и с това се приключило. Повече не я видели.
— Но очевидно се е върнала още веднъж — каза Джоун.
Ренълдс кимна.
— Според нашата хипотеза жената се е върнала в къщата един ден преди смъртта на Мартин с подправеното шише, за да е сигурна, че следващото му питие ще бъде последно. Бутилката, която открихме, беше пълна със смес от уиски и метанол. Метанолът бавно достига смъртоносно ниво при обмяната на веществата. Срокът е от дванайсет до двайсет и четири часа. Ако Мартин беше млад и здрав и ако бяха разбрали веднага, можеше да го спасят в болницата. Но той не е бил нито здрав, нито млад, а отгоре на всичко страдал от смъртоносна болест. Освен това съпрузите са имали отделни спални. След като Милдред наляла последното питие на съпруга си през маркуча, навярно всичко се е развило много бързо. Той тежал само около петдесет килограма. Обикновено сто-двеста милилитра метанол убиват възрастен мъж. На Мартин едва ли му е трябвало и толкова. — Ренълдс поклати глава и се усмихна уморено. — По ирония на съдбата са използвали уиски. Уискито съдържа етилов спирт, който е антидот на метанола, защото атакува същия ензим. Но в бутилката имаше толкова метанол, че етиловият спирт не е можел да му противодейства. Мартин може да е викал от болка, но Милдред не е чула нищо, поне така твърди. Може да се е мъчил цяла нощ, преди да умре. Не е имал сили да стане и да потърси помощ. По онова време вече е бил пълен инвалид.
— А Милдред навярно е заспала от джина — каза Кинг. — И тя обича да си пийва.
Джоун добави:
— Онази болногледачка очевидно е знаела, че двамата пият и не спят заедно. След като е разбрала какво пие Мартин и къде си държи запасите, към които Милдред никога не посяга, вече е разполагала с метода за убийство. Имала време да избяга много преди момента на престъплението.
Ренълдс кимна.
— Можели са да го убият по разни начини, но са държали да избягнат аутопсията, която би провалила графика им. Мартин е трябвало да умре в леглото си. Точно така станало, Милдред го открила там и решили, че е умрял от естествена смърт, макар лекарите да казват, че смъртта от метанол съвсем не е спокойна. А при обмяната на веществата метанолът се превръща във формалдехид, който също е отровен, но после се окислява до мравчена киселина Тя пък е шест пъти по-смъртоносна от метанола.