— Бих приел това, ако Дженингс ти беше обикновен съсед. Но той беше в Програмата за защита на свидетели.
— Добре, тогава как ти се струва друг вариант? Късно вечерта Дженингс отива в кабинета ми, може би за да довърши някаква служебна задача, и заварва онзи луд да претърсва кантората. Заради което си спечелва куршума.
Паркс разтърка брадата си. Не изглеждаше убеден, но Джоун кимна замислено.
— Правдоподобно звучи — каза тя. — Но да се върнем към отмъщението. Отмъщение за какво? Че Шон е оставил Ритър да умре?
— Може би нашият убиец е някой смахнат от политическата партия на Ритър? — подхвърли Мишел.
— Тогава трябва да е адски злопаметен — каза Кинг.
— Мисли, Шон! — подкани го Джоун. — Трябва да има някой.
— Всъщност не познавах почти никого от хората на Ритър. Само Сидни Морс, Дъг Денби… и може би още двама-трима.
— Морс е в психиатрията — каза Джоун. — Видяхме го с очите си. Може да лови топки за тенис, но не е в състояние да измисли подобен план.
— И освен това — каза Кинг, — ако човекът, когото издирваме, е същият, който е скрил пистолет в килера, а след това е бил изнудван от Лорета и я е убил, няма начин да е подкрепял кандидатурата на Ритър.
— Искаш да кажеш, че не би убил кокошката, която му снася златни яйца? — обади се Паркс.
— Именно. Затова можем да отпишем Сидни Морс, дори да не беше в това състояние, както и Дъг Денби. Те не са имали мотив.
Мишел изведнъж трепна от вълнение.
— Ами шефът на охраната Боб Скот?
— Но това също е пълна безсмислица — възрази Кинг. — Боб Скот не би имал причина да крие пистолет. Никой нямаше да го претърси. А и да го претърсеха, би било нормално да е въоръжен.
Мишел поклати глава.
— Не, имах предвид друго. Неговата кариера бе съсипана от смъртта на Ритър, също като твоята. Това е добър мотив за отмъщение. Знае ли някой къде е той?
— Можем да разберем — каза Джоун.
Кинг се навъси.
— Но това не обяснява пистолета, който намерих, както и причината за смъртта на Лорета. Убиха я, защото е изнудвала някого. И този човек не може да е Боби Скот, защото той не е имал причина да крие оръжие.
— Добре — намеси се Паркс. — Скот вероятно отпада. Но да се върнем на онзи Денби. Кой беше той?
— Шеф на щаба на Ритър — отговори Джоун.
— Имаш ли представа къде е сега?
— Не. — Джоун се озърна към Кинг. — А ти?
— Не съм виждал Денби, откакто загина Ритър. Сякаш потъна вдън земя. Нямаше шанс да се прилепи към някоя от големите партии. Мисля, че общуването му с Ритър го беше превърнало в парий.
— Знам, че изглежда крайно невероятно с оглед на политическите им убеждения, но възможно ли е Денби и Арнолд Рамзи да са се познавали? — промърмори замислено Мишел.
— Е, струва си да проверим — заяви Паркс.
— Списъкът на заподозрените расте в геометрична прогресия — отбеляза Джоун. — А дори не сме сигурни да ли има някаква връзка между отделните линии на разследване.
Кинг кимна.
— Има много възможности. Ако искаме да разплетем кълбото, трябва да работим заедно. Мисля, че мога да говоря от името на шерифа и Мишел, но какво да кажем за теб? — обърна се той към Джоун.
Тя се усмихна кротко.
— Разбира се. Стига всички да са наясно, че моето участие има определена финансова цел.
46
Те разпънаха проводници с точно определена дължина и ги свързаха с експлозивите, разположени в носещите точки на конструкцията. Работеха бавно и методично, защото в този момент на операцията нямаше място за грешки.
— С безжични детонатори се работи много по-лесно — каза „пазачът“ Симънс на съучастника си. — И нямаше да се наложи да мъкнем тия проклети кабели.
Човекът с буика прекрати работата и се обърна към него. Двамата носеха пластмасови каски с вградени прожектори, защото наоколо беше непрогледен мрак. Сякаш се намираха дълбоко в земните недра, където не прониква и лъч светлина.
— И също като мобилните телефони в сравнение с кабелната мрежа, са ненадеждни, особено когато трябва да проникнат през хиляди тонове бетон. Мълчи и прави каквото ти е казано.
— Просто изказвам мнение — промърмори Симънс.
— Не ми трябват мнения, особено от теб. Вече ми докара предостатъчно неприятности. Мислех, че си професионалист.
— Наистинасъм професионалист.
— Тогава го докажи! Писна ми от любители, дето само се мотаят и не изпълняват инструкциите.
— Е, Милдред Мартин вече няма да се мотае. Ти се погрижи за това.
— Дано да ти е за урок.
В ъгъла имаше мощен преносим генератор и човекът с буика се зае да проверява таблото, проводниците и резервоарите.
— Сигурен ли си — отново се обади Симънс, — че ще ни даде необходимата мощност? За всичко, което си планирал, искам да кажа. Доста ток ще трябва.
Човекът с буика дори не си направи труда да го погледне.
— Дори в излишък. За разлика от теб, аз знам точно какво върша. — Той посочи с гаечния ключ към голяма намотка проводници. — Само имай грижата кабелите да бъдат свързани както трябва. С всяка от точките, които ти посочих.
— А ти, разбира се, ще провериш какво съм направил.
— Разбира се — отвърна грубо човекът с буика.
Симънс погледна сложното контролно табло, монтирано в отсрещния ъгъл.
— Хубава работа. По-добра не съм виждал.
— Млъквай и го свържи както ти наредих — отсече човекът с буика.
— Няма забава без светлини и озвучаване, нали?
Двамата се заеха да внасят с ръчни колички тежките сандъци, като вадеха съдържанието и грижливо го подреждаха в друг ъгъл на огромното помещение. По-младият мъж огледа един от предметите.
— Добре си ги направил.
— Трябваше да бъдат колкото се може по-точни. Не обичам мърлявата работа.
— На мен ли го казваш?
Докато вдигаше един тежък сандък, Симънс внезапно направи гримаса и се хвана за ребрата. Човекът с буика го изгледа свирепо:
— Така ти се пада, задето си науми да удушиш Максуел, вместо просто да я застреляш. Не ти ли е хрумвало, че агентите от тайните служби често са въоръжени?
— Обичам жертвите да усетят присъствието ми. Просто така работя.
— Докато работиш за мен, ще се съобразяваш с моя стил. Имаш късмет, че куршумът само те одраска.
— Ако беше нещо сериозно, вероятно щеше да ме оставиш да умра.
— Не, аз съм състрадателен. Щях веднага да те застрелям.
За момент Симънс се втренчи в съучастника си.
— Бас държа, че щеше да го направиш.
— Не се и съмнявай.
— Е, нали прибрахме пистолета, това е най-важното.
Човекът с буика спря работата и го изгледа втренчено.
— Максуел те плаши, нали?
— Не се боя от мъже, камо ли от жена.
— Тя едва не те очисти. Всъщност беше чист късмет, че успя да избягаш.
— Следващия път няма да я изпусна.
— Имай грижата. Защото ако пак я изпуснеш, аз няма да изпусна теб.
47
На следващата сутрин групата се раздели. Джоун потегли към филаделфийската фирма „Добсън, Тайлър и Рийд“, където бе работил Бруно. Освен това трябваше да разпита политическите му сътрудници. Паркс също замина, макар да премълча, че ще докладва пред работната група във Вашингтон. Преди да се разделят, Мишел дръпна Джоун настрани.
— Ти си била в охраната на Ритър. Какво си спомняш за Скот?
— Не е много. Бях съвсем отскоро в групата. Не го познавах добре. А след убийството почти незабавно ни разхвърляха по други екипи.
— Незабавно? — Мишел я изгледа многозначително. — Ти ли помоли да те прехвърлят?
— Хубавите неща в тоя живот рядко идват на тепсия. Трябва да ги преследваш. — Джоун се усмихна, като видя как Мишел неволно хвърли поглед към Кинг, който разговаряше с Паркс. — Виждам, че схващаш мисълта ми. Един съвет от мен, докато тичаш по следите заедно с Шон: той има страхотен нюх в детективската работа, но понякога става безразсъден. Следвай интуицията му, но и го дръж под око.