— Какъв например? — рязко попита Кейт.
— Например ако някой друг уважаван от него човек го е помолил да се включи в заговор за убийството на Ритър.
— Това е невъзможно. Само баща ми стреля по него.
— А ако другият се е изплашил и не е стрелял?
Кейт седна зад бюрото и пъргавите й пръсти отново подхванаха геометричната игра с молива и линийката.
— Имате ли доказателства? — попита тя, без да вдига очи.
— Ами ако имаме? Това ще разбуди ли паметта ти? Сещаш ли се за някого?
Кейт понечи да каже нещо, но веднага млъкна и поклати глава.
Кинг погледна снимката върху лавицата, после стана и я взе. Оказа се фотография на Реджина Рамзи и Кейт. Трябва да бе правена по-наскоро от онази в кабинета на Джорст, защото Кейт изглеждаше на деветнайсет-двайсет години. Реджина беше все тъй красива, но в очите й имаше нещо ново, някаква боязливост, породена навярно от трагичните обстоятелства в нейния живот.
— Предполагам, че тя ти липсва.
— Естествено, че ми липсва. Що за въпрос?
Кейт посегна, взе снимката от ръката му и я върна на място.
— Ако не греша, били са разделени в момента на смъртта му.
— Да, и какво? Много бракове се разпадат.
— Имаш ли представа защо е станало това с родителите ти? — попита Мишел.
— Може просто да са се разминали. Татко беше социалист с крайни убеждения. Майка ми — републиканка. Може там да се крие причината.
— Но в това нямаше нищо ново, нали? — попита Кинг.
— Кой може да знае със сигурност? Те рядко говореха на тази тема. Изглежда, на младини майка ми е била великолепна актриса с блестящо бъдеще. Отказала се от тази мечта, за да тръгне с баща ми и да подкрепя кариерата му. Може би е почнала да съжалява за онова решение. Може би е сметнала живота си за пропилян. Не знам, а вече не ме и интересува.
— Е, предполагам, че е била потисната от смъртта на Арнолд. Може би затова е сложила край на живота си.
— Ако това е била причината, изчака немалко години, за да се накани.
— Смяташ ли, че е имало друга причина? — попита Кинг.
— Всъщност не съм мислила много за това, ако не възразяваш!
— Не вярвам. Обзалагам се, че непрекъснато мислиш, Кейт.
Тя вдигна длан пред очите си.
— Край на разговора. Махайте се!
Докато вървяха по Франклин Стрийт към джипа на Мишел, Кинг каза:
— Тя знае нещо.
— Да, знае — съгласи се Мишел. — Въпросът е как да го изкопчим.
— Твърде е зряла за възрастта си. Но на главата й се е стоварило какво ли не.
— Чудя се колко близки са Торнтън Джорст и Кейт. Прекалено бързо я е осведомил за нас.
— И аз си задавах този въпрос. Не вярвам да имат романтична връзка.
— Може би по-скоро е заменил баща й? — подхвърли Мишел.
— Може би. А татковците са готови на всичко, за да защитят дъщерите си.
— Е, какво ще правим сега?
— Явно разтърсихме Кейт Рамзи. Нека да видим накъде ще ни отведе.
48
От персонала на адвокатката фирма във Филаделфия Джоун научи интересни неща за Джон Бруно. Колкото до Катрин Бруно, никой от бившите му колеги не каза топла дума за нея.
— Толкова си вири носа, че при пороен дъжд, току-виж, се удавила — подметна една секретарка за благородната мисис Бруно.
Джоун откри още една жена, която също бе работила с Бруно по време на кариерата му като прокурор във Вашингтон. Жената си спомняше съпрузите Мартин и бе прочела за тяхната смърт.
— Кой би си помислил, че ще убият тъкмо него? — каза тя с нескрита тревога. — Бил беше толкова кротък и доверчив.
Джоун веднага се възползва от случая.
— Да, много доверчив. А може би не е трябвало да бъде.
— Е, аз не обичам да вадя на показ служебни неразбории.
— И двете сме пълнолетни, тъй че можем да говорим за каквото и когато си искаме — възрази Джоун. — Особено ако това може да помогне на правосъдието.
Жената продължаваше да мълчи.
— Значи наистина сте работили с Бил Мартин и Бруно във Вашингтон?
— Да, така беше.
— И какви впечатления имате от тях?
— Бил беше твърде добродушен за своя пост. Всички го казвахме, не пред него, разбира се. Колкото до Бруно, той си стоеше идеално на мястото, ако питате мен.
— Корав, безмилостен. И склонен да прекрачи отвъд чертата, за да постигне резултати, нали?
Жената поклати глава.
— Не, не бих казала. Беше корав, но не съм чувала да прекрачва границата.
— И все пак четох, че по онова време в прокуратурата е имало много проблеми.
— Имаше. Както казах, понякога Бил Мартин бе твърде добродушен. Някои прокурори правеха нарушения. Но от мен да го знаете, по онова време същото вършеха и мнозина полицейски служители. Издънки ставаха непрекъснато. Спомням си как по време на протестите в края на шейсетте и началото на седемдесетте години имаше десетки случаи, когато полицейски служители скалъпваха доказателства, арестуваха за несъществуващи престъпления, сплашваха хората, изнудваха ги. Беше зле, много зле. Истински позор.
— И все пак казвате, че Бруно не е участвал?
— Ако е участвал, аз определено не знам за това.
— Познавахте ли съпругата на Бил Мартин, Милдред?
— Как да не съм я познавала! Вечно се изхвърляше и харчеше неразумно. И никак не обичаше Бруно, уверявам ви.
— И аз така чух. Значи не би ви изненадало, ако чуете, че е клеветила Бруно, че е разпространявала лъжливи слухове за него?
— Ни най-малко. Тя си беше такава. Искаше мъжът й да бъде суров блюстител на закона, като се надяваше тайничко това да го отведе, а също и нея, разбира се, до светлия бряг, тоест до големите пари. Само че Бил не беше такъв. За разлика от Бруно. Мисля, че тя просто завиждаше.
Джоун се облегна назад и бавно осмисли новата информация. После проницателно огледа жената. Изглежда, говореше истината. А това променяше всичко.
— Би ли ви изненадало, ако Милдред се окажеше замесена някак в смъртта на съпруга си или в изчезването на Бруно?
— За Бил — да. Мисля, че наистина го обичаше. Но за Бруно? — Жената сви рамене. — Милдред беше адски отмъстителна.
— И какво точно означава това?
— Че при удобен случай би го застреляла, без да й мигне окото.
Джоун отлетя обратно към Вирджиния и взе колата си. Докато потегляше от аерогарата, телефонът й иззвъня. Обаждаха се от фирмата й с отговор на въпроса за местонахождението на Боб Скот и Дъг Денби. Докладът я смая. Великолепната Агенция с всичките й огромни възможности и връзки на най-високо ниво не бе успяла да открие Боб Скот. Преди около година бившият агент от тайните служби сякаш изчезнал от лицето на земята. Бяха го проследили до Монтана, където по всяка вероятност се издържал със земеделски труд. Сетне нямало никакви сведения за него. Бил разведен от години, нямал деца, а бившата му съпруга се омъжила повторно и не знаела нищо за местонахождението му. Агенцията използвала връзките си в тайните служби, но дори и те не помогнали. През последната година пенсионните чекове, пращани на неговия адрес в Монтана, се връщали обратно.
С Дъг Денби се оказа по-лесно. След като получил голямо наследство в пари и недвижима собственост, той се завърнал в родния си щат Мисисипи и водел приятен живот на едър земевладелец далеч от кръвожадните политически схватки. Явно нямал никакво намерение да хукне да убива хора.
Джоун затвори телефони и тъкмо се канеше да потегли, когато той иззвъня отново. Обаждаше се Джефърсън Паркс.
— Позволи ми да ти съобщя — каза федералният шериф, — че все още имаш много почитатели в тайните служби. Само това слушах — колко си велика. Направо се отвратих.
Джоун се разсмя.
— Често оказвам подобно влияние върху мъжете.
— Провървя ли ти?
— Засега не. С адвокатската кантора и политическия екип на Бруно пак попаднах в задънена улица.