— Какво ще правиш сега?
— Още не знам. Не успях да открия Боб Скот. Вече около година няма следа от него.
— Добре, виж какво. Знам, че ние тук сме стара и бедна федерална служба, която не разполага с разни модни машинарии като вас в частния сектор, но какво ще кажеш, ако се опитам да открия този приятел по наша линия?
— Каквото и да постигнеш, ще бъде посрещнато с искрена благодарност — отвърна любезно Джоун.
— Но Кинг май не смяташе, че Боб Скот е замесен. Вярно, може да има зъб на Кинг за станалото. Но нали трябва да е имал и причина да убие Ритър, съсипвайки кариерата си. А и онази история с пистолета…
— Размишлявах над това. Шон ми каза, че оръжието, което намерил в градината на Лорета, било пистолет трийсет и осми калибър с къса цев.
— И какво?
— Този модел не е стандартен за тайните служби. Значи дори да не е било необичайно Скот да е въоръжен, би изглеждало подозрително, че носи две отделни оръжия. Особено ако едното е пистолет с къса цев.
Паркс продължаваше да се съмнява.
— Но защо са му две оръжия? Ако е искан да застреля Ритър, би могъл да използва собствения си пистолет.
— Ами ако вторият убиец, съучастникът на Рамзи, се е изплашил и е прехвърлил пистолета на третия заговорник, Боб Скот, предполагайки, че никой няма да го заподозре? Сетне Скот се изплашва, защото вече има два пистолета. Скрива оръжието в килера и точно тогава го вижда Лорета.
— И Лорета започва да го изнудва — довърши Паркс. — Добре, това би дало на Скот мотив да я убие. Но смъртта на Ритър съсипа кариерата му. Защо Скот се е съгласил на това?
Джоун въздъхна.
— Защо хората вършат едно или друго? За пари! А фактът, че е изчезнал, не говори в полза на неговата невинност.
— Какво още знаеш за него?
— Ветеран от Виетнам, след войната постъпил в службите. Може да му се е отразило. Падал си по стрелбата. Може би е прекрачил в тъмната половина. Но нали разбираш, всичко това не е проучвано както трябва. Официално се води, че Рамзи е действал сам. Ние сме първите, които разглеждат случая под друг ъгъл.
— Е, крайно време беше, по дяволите. Ще ти се обадя, ако науча нещо. При Кинг ли се връщаш?
— Да, по-точно в мотела, в който съм отседнала, „Кедрите“.
— И аз ще дойда по някое време — каза Паркс.
Унесена в мисли, Джоун бавно потегли.
Бе тъй унесена, че не забеляза нито следващата я кола, нито втренчения поглед на шофьора.
49
Облечена с тренировъчен костюм, в късния следобед Кейт Рамзи най-сетне напусна кабинета си, качи се във Фолксваген „бръмбар“ и потегли. Мишел и Кинг я последваха на дискретна дистанция към Брайън Парк в покрайнините на Ричмънд. Там Кейт слезе от колата, свали тренировъчния костюм и остана по шорти и фланела с дълъг ръкав. Направи няколко загряващи упражнения, после побягна.
— Страхотно — каза Кинг. — Може да се срещне с някого, а ние нищо няма да видим.
— Ще видим — отсече Мишел и се прехвърли на задната седалка.
Кинг се озърна към нея.
— Какво правиш?
Мишел сграбчи рамото му и го завъртя.
— Гледай си напред, мистър. — Тя започна да се съблича. — Държа си екип за бягане в чанта под седалката. Не се знае кога ще ми хрумне да потренирам.
Кинг неволно насочи поглед към огледалото и видя как панталоните се изхлузват, появи се дълъг гол крак, после още един и шортите плъзнаха нагоре по мускулести прасци и изваяни бедра.
— Да — каза той и извърна глава, когато тя почна да разкопчава блузата си, — човек никога не знае какво ще му хрумне.
Погледна навън, където Кейт Рамзи се отдалечаваше с бърза и енергична крачка. Вече почти бе изчезнала от погледите им.
— Мишел, побързай, иначе няма да я догониш…
Той млъкна, когато задната врата на джипа се отвори и затвори.
Преоблечена в къса тясна фланелка, шорти и маратонки, Мишел се стрелна по тревата, размахвайки вихрено крака и ръце. Пред смаяния му поглед тя без усилие взе да топи преднината на Кейт.
— Пустите му олимпийци — промърмори Кинг.
Отначало Мишел се държеше на разстояние от Кейт, докато не стана ясно, че е излязла просто да потренира. Тогава смени тактиката. Вместо да следи Кейт, тя реши да опита още веднъж да поговори с нея. Когато я настигна, Кейт хвърли поглед настрани, навъси се и веднага ускори крачка. Мишел бързо влезе в същия ритъм. Дъщерята на Рамзи се опита да спринтира, но Мишел без усилие изравни темпото и тя постепенно забави.
— Какво искаш? — попита със задавен глас Кейт.
— Да поговорим.
— Къде е приятелят ти?
— Той не си пада много по бягането.
— Казах ви всичко, което знам.
— Наистина ли, Кейт? Слушай, аз само се опитвам да те разбера. Искам да помогна.
— Недей да се правиш на моя приятелка, става ли? Това тук не е някакъв тъп полицейски филм, в който най-неочаквано ще се обединим.
— Права си, това е истинският живот и много хора загинаха или бяха отвлечени. Мъчим се да разберем какво става, по дяволите, защото искаме да спрем престъпника и смятам, че ти можеш да ни помогнеш.
— Не мога да помогна нито на вас, нито на когото и да било.
— Не вярвам изобщо да си се опитвала.
Кейт спря задъхана, с ръце на бедрата, и гневно изгледа Мишел.
— Ти пък какво разбираш, по дяволите! Нищо не знаеш за мен.
— Затова съм тук. Искам да узная. Искам да чуя всичко, което си готова да споделиш.
— Ти просто не схващаш, нали? Загърбила съм всичко. Не искам да преживея отново тази част от живота си. — Двете отново затичаха. — И освен това нищо не знам.
— Откъде си толкова сигурна? Разнищила ли си всяка най-дребна подробност, задала ли си си всеки възможен въпрос, анализирала ли си всяка евентуална линия на разследване?
— Слушай, мъча се да не мисля за миналото, разбра ли?
— Значи да го приема за отказ?
— А ти щеше ли да се ровиш в миналото, ако ставаше дума за твоя баща?
— Едно не бих правила, Кейт. Не бих се опитвалата се скрия от истината. Разговаряла ли си откровено с някого за това? Ако не, аз съм тук, за да те изслушам. Наистина.
Когато по лицето на младата жена бликнаха сълзи, Мишел я прегърна през рамото. Двете спряха да тичат и седнаха на една пейка.
Кейт избърса очи и упорито се загледа в далечината. Мишел седеше и чакаше търпеливо.
Кейт започна с колеблив, изтънял глас:
— Дойдоха да ме вземат от час по алгебра. Както си решавах задачи с хикс и игрек, изведнъж баща ми се превърна в новина номер едно. Можеш ли да си представиш какво е това?
— Сякаш целият ти свят рухва?
— Да — тихо каза Кейт.
— Успя ли да поговориш с майка си?
Кейт небрежно махна с ръка.
— Какво можехме да си говорим? Тя вече бе изоставила баща ми. Това беше нейният избор.
— Така ли го разбираше ти?
— Как другояче да го разбирам?
— Трябва да имаш някаква представа защо са се разделили. Нещо повече от онова, което ни каза.
— Не беше по вина на баща ми. Сигурна съм.
— Значи майка ти е взела решението и казваш, че не знаеш защо… освен може би заради чувството, че е пропиляла живота си с твоя баща?
— Знам, че когато майка ми си отиде, за него животът на практика свърши. Той я обожаваше. Нямаше да се изненадам, ако се беше самоубил.
— На практика това е направил.
Кейт я изгледа втренчено.
— И какво? Повлякъл е Клайд Ритър в гроба?
— С един куршум два заека.
Кейт се загледа в ръцете си.
— Всичко започва като приказка. Баща ми бил активист в колежа. Походи за граждански права, антивоенни протести, седящи стачки и тъй нататък. Майка ми била красива актриса, изгряваща звезда. Но се влюбили. Баща ми бил висок, хубав, по-умен от всички други и искал да върши само добро. Беше благороден човек, наистина благороден. Създаден за велики дела. Майка ми познавала само артисти — хора от сцената, фалшиви до мозъка на костите. Баща ми бил нещо съвсем различно. Той не просто играел роля, а при всяка възможност рискувал живота си, за да направи света по-добър.