— Трудно е да устоиш на такъв мъж — тихо каза Мишел.
— Знам, че мама го обичаше. Онова, което ти казах току-що, го знам от нея и някои нейни приятелки. Освен това открих дневниците й от колежа. Наистина са се обичали. Тъй че не знам защо не им провървя. Може да е траяло по-дълго, отколкото трябваше, като се има предвид колко различни бяха. Но може би ако тя не го бе изоставила, той нямаше да постъпи така.
— А може би не го е направил сам, Кейт. Това се опитваме да открием.
— Пак онези нови доказателства, които пазите в тайна от мен — промърмори презрително Кейт.
— Пистолет — твърдо изрече Мишел. Кейт се сепна, но не каза нищо. — Пистолет, който намерихме и смятаме, че е бил скрит в хотел „Фсърмаунт“ през онзи ден, когато убиха Ритър. Според нас в сградата е имало втори убиец, но той не е стрелял.
— Защо?
— Не знаем. Може да се е изплашил. Може двамата с баща ти да са се споразумели да го извършат заедно, а после онзи се е отдръпнал, оставяйки татко ти да поеме цялата отговорност. — Мишел помълча, после тихо добави: — И може би същият човек е уговорил баща ти да направи това. Ако е така, може да си видяла или чула нещо, което ще ни бъде от полза.
Кейт гледаше надолу и нервно чоплеше ноктите си.
— Баща ми имаше малко приятели и рядко го посещаваха хора.
— Значи ако някой е дошъл да се срещне с него, ти щеше да забележиш? — вметна Мишел.
Кейт мълча толкова дълго, че Мишел стана да си върви.
— Беше около месец преди смъртта на Ритър.
Мишел застина.
— Кое?
— Трябва да е било към два през нощта. Нали разбираш, някакъв ненормален час. Бях се унесла, но някакъв шум ме събуди. Когато оставах при татко, спях на горния етаж. Той работеше по всяко време, затова отначало не се учудих, но гласът беше различен. Промъкнах се до площадката на стълбището. Видях светлина в кабинета на татко. Чух го да разговаря с някого, или по-точно говореше онзи, а татко предимно слушаше.
— Какво казваше онзи, другият? Чакай, мъж ли беше?
— Да.
— Какво каза?
— Не чувах добре. Стана дума за майка ми. Какво щяла да каже Реджина, или нещо подобно. После баща ми отговори, че времената са други. Че хората се променят. Тогава другият каза нещо, което не чух ясно.
— Успя ли да го видиш?
— Не. Кабинетът на баща ми имаше друга врата, от която се излизаше навън. Сигурно си е тръгнал оттам.
— Какво друго чу?
— Нищо. Те заговориха по-тихо. Сигурно са се сетили, че може да ме събудят. Помислих си дали да не сляза да видя кой е, но не посмях.
— Баща ти споменавал ли е някога за този посетител? Каквото и да било.
— Не. Боях се да не разбере, че съм подслушвала, затова не го попитах.
— Може ли да е бил някой преподавател от колежа?
— Не. Мисля, че бих разпознала гласа.
В държането й се прокрадна нещо странно, което не се хареса на Мишел, но тя реши да се престори, че не е забелязала.
— Чу ли човека да споменава името на Ритър? Или нещо свързано с него?
— НЕ! Затова не казах на полицаите. Аз… аз се страхувах. Баща ми беше мъртъв, не знаех дали някой друг е замесен и просто исках всичко да свърши час по-скоро.
— А човекът е споменал майка ти и те е било страх, че тя може да пострада по някакъв начин?
Кейт я погледна с измъчени, подпухнали очи.
— Хората говорят и пишат каквото си искат. Могат да съсипят всекиго.
Мишел я хвана за ръката.
— Ще направя всичко по силите си, за да разкрия истината, без да пострадат още хора. Имаш думата ми.
Кейт стисна ръката й.
— Не знам защо, но ти вярвам. Наистина ли смяташ, че можеш да разкриеш истината след толкова много години?
— Ще направя всичко възможно.
Когато Мишел стана да си върви, Кейт каза:
— Обичах баща си. Все ощего обичам. Той беше добърчовек. Животът му не биваше да свършва така. Онова, което го сполетя, ме изпълва с чувството, че за нас, другите, вече няма надежда.
Мишел усещаше, че Кейт е готова едва ли не да се самоубие. Тя отново седна и я прегърна.
— Чуй ме. Никой не е попречил на баща ти да прави с живота си каквото пожелае. Същото важи и за теб. Понесла си толкова много, постигнала си толкова много и би трябвало да имаш надежда повече от когото и да било. Това не са празни приказки, Кейт, говоря ти искрено.
Най-сетне Кейт се усмихна измъчено.
— Благодаря.
Мишел изтича обратно и се качи в джипа. Докато Кинг караше, тя му разказа за разговора си с Кейт. Кинг удари с длан по волана.
— По дяволите, значи наистинае имало друг човек. Онзи, който е разговарял с баща й, може да се окаже човекът с пистолета в килера.
— Добре, дай да го обмислим. Имало е двама убийци, но само единият изпълнява плана докрай. Преднамерено или не? Някой се е изплашил или от самото начало планът е предвиждал Рамзи да бъде натопен.
Кинг поклати глава.
— Ако е умишлено и нямаш намерение да стреляш, тогава защо ти е да носиш пистолет в хотела?
— Може би с Рамзи са имали среща преди това и другият е трябвало поне да се преструва, че смята да изпълни общия замисъл. Иначе Рамзи би почнал да го подозира.
— Да, възможно е. Добре, сега трябва да се разровим много старателно из миналото на Рамзи, още в студентските му години. Ако човекът е познавал Реджина Рамзи, а Арнолд Рамзи му е казал, че времената се менят, отговорът навярно се крие в онзи период.
— Това би могло да обясни и защо един блестящ ум от Бъркли е отишъл да преподава в малък провинциален колеж.
Мишел отново се преметна на задната седалка.
— Карай, докато аз се преоблека.
Кинг се съсредоточи върху пътя, докато отзад шумоляха дрехи.
— Между другото, често ли се показваш в евино облекло пред непознати мъже?
— Не си чак толкова непознат. И, Шон… много съм поласкана.
— Поласкана? От какво?
— Надничаш.
50
Късно следобед четиримата отново се срещнаха в дома на Кинг. Паркс сложи върху кухненската маса голяма кутия за документи.
— Това е резултатът от нашето проучване за Боб Скот — каза той на Джоун.
— Бързо пипате — отбеляза тя.
— Хей, а ти да не мислеше, че сме от компанията на Мики Маус?
Джоун го изгледа втренчено.
— Обичам лично да проверявам сведенията. Никой не е безгрешен.
— За жалост — отвърна Паркс, като я гледаше малко смутено. — Причината да получим пратката толкова бързо е, че онези диванета са натъпкали вътре всичко, свързано с хора на име Боб Скот. Повечето документи навярно са безполезни. Така или иначе, ето ви ги. — Той стана и си сложи шапката. — Аз потеглям обратно. Ако изскочи нещо ново, ще се обадя и очаквам от вас същото.
След като Паркс излезе, тримата набързо вечеряха на задната веранда. Джоун им разказа какво е научила за Дъг Денби.
— Значи той е извън подозрение — каза Мишел.
— Така излиза.
Кинг изглеждаше озадачен.
— Тогава според жената, с която си разговаряла в адвокатската фирма, Бруно не е хитрувал по време на работата си във Вашингтон?
— Ако може да й се вярва. Склонна съм обаче да смятам, че казваше истината.
— Значи не е изключено Милдред да ни е надрънкала куп лъжи за Бруно?
— Виж, в товамога да повярвам — отвърна Джоун. Тя се озърна към кутията на Паркс върху кухненската маса. — Ще трябва да прегледаме онези досиета.
— Аз мога да започна — предложи Мишел. — Тъй като не съм го познавала, няма опасност да прескоча някоя подробност, която би ви се сторила прекалено банална.
Тя стана и влезе в къщата. Джоун се загледа към езерото.
— Тук наистина е красиво, Шон. Избрал си чудесно място, за да започнеш отначало.
Кинг допи бирата си и се облегна назад.
— Е, мога да избера и друго място.
Джоун се озърна към него.
— Дано не ти се налага. Човек не бива да почва живота си отначало повече от веднъж.