— Искаме — отговори Мишел от името на двамата.
56
Паркс тръгна да разследва Боб Скот, а двамата се върнаха в дома на Кинг. Мишел приготви обяд, но след това не можа да го открие. Най-сетне го зърна да седи на кея и тръгна натам.
— Приготвих супа и сандвичи. Не съм кой знае каква домакиня, но стават за ядене.
— Благодаря — отвърна разсеяно той. — След минутка ще дойда.
Мишел седна до него.
— Още ли мислиш за Джоун?
Той вдигна глава към нея, после сви рамене.
— Мислех, че вече не сте приятели.
— Не сме! — възкликна Кинг, после добави малко по-спокойно: — Не сме. Но преди много време бяхме нещо повече от приятели.
— Знам, че не ти е лесно, Шон.
Поседяха мълчаливо, докато накрая Кинг каза:
— Тя ме заслепи.
— Какво? — трепна Мишел.
— Заслепи ме. В асансьора.
— Как?
— Беше по шлифер и нямаше почти нищо отдолу. Хайде, признай, вероятно си помислила, че е нещо подобно, след като узна за бикините на полилея.
— Добре, може и да съм си помислила. Но защо го е направила? Ти си бил на пост.
— Защото получила бележка, уж от мен, с молба да ме изненада в проклетия асансьор. А след нощта, която прекарахме заедно, вероятно е предвиждала и достойно продължение на изненадата.
— Според теб кой е написал бележката? Ако са искали да те разсеят чрез Джоун, как биха могли да знаят кога точно ще слезе?
— Срещата беше от 10:00 до 10:35. Тя знаеше това. Онези също са знаели с какъв интервал разполагат. Но дори тя да не го беше направила, сигурен съм, че пак щяха да се опитат да убият Ритър.
— Било е много рисковано за Джоун. Сама е направила своя избор.
— Е, понякога любовта те кара да вършиш щури неща.
— Значи мислиш, че това е било?
— Така ми каза тя. През всичките тези години подозирала, че съм замесен в убийството на Ритър. Смятала, че някак съм замесил и нея. Но не можела да проговори, защото щяла да съсипе кариерата си. Когато видяла бележката върху трупа на Сюзан Уайтхед, разбрала, че може би и двамата сме били измамени. — Той помълча. — Попита ме защо не съм казал на никого, след като съм бил чист и съм я подозирал.
— А ти какво отговори?
— Не отговорих. Може би и аз не знам.
— Според мен никога не си вярвал истински, че тя е виновна в нещо друго освен една безразсъдна постъпка.
— Помня изражението в очите й, когато Рамзи стреля. Никога не съм виждал по-смаян човек. Не, тя не беше замесена. — Кинг сви рамене. — Но какво значение има сега?
— Както сам казваш, любовта те кара да вършиш странни неща. Човекът в дъното на замисъла трябва да е знаел за чувствата ти към Джоун. Наясно е бил, че няма да я издадеш. И двамата сте били с вързани ръце. — Мишел го погледна въпросително. — Не е престъпление да обичаш някого, Шон.
— Понякога прилича на престъпление. Доста шокиращо е да видиш как в живота ти се завръща някой, когото си смятал за изчезнал завинаги.
— Особено ако подозренията ти отпреди осем години се окажат безпочвени.
— Не съм влюбен в Джоун — каза Кинг. — Но се тревожа за нея. Искам да я намерим жива и здрава.
— Ще направим всичко възможно.
— Може да не е достатъчно — мрачно отвърна той, после стана и тръгна към къщата.
Вече привършваха обяда, когато телефонът на Кинг иззвъня. Той отговори, изслуша озадачено човека отсреща и се обърна към Мишел:
— Теб търси. Казва, че е баща ти.
— Благодаря. Дадох му твоя номер. Надявам се, че нямаш нищо против. По тия места мобилните телефони невинаги дават връзка.
— Няма проблеми — отвърна Кинг и й подаде слушалката.
Мишел и баща й разговаряха около пет минути. Тя записа нещо на листче, благодари и затвори.
Кинг изплакваше чиниите от обяда и ги зареждаше в миялната машина.
— Е, за какво те търсеше?
— Казах ти, че повечето мъже в рода ни са полицейски служители. Баща ми е шеф на полицията в Нашвил, членува във всички национални полицейски дружества и заема ръководни постове в доста от тях. Помолих го да се поразрови за онзи инцидент във Вашингтон. Да види дали няма да излезе някое убийство на полицай по време на протест около 1974 година.
Кинг избърса ръцете си с кърпа и се приближи до нея.
— И какво е изровил?
— Име. Само едно име, но нищо чудно да се окаже следа. — Тя погледна записките си. — По онова време Пол Съмърс работел във вашингтонската полиция. Сега е пенсионер и живее в Манасас, Вирджиния. Баща ми го познава и той се съгласил да разговаря с нас. Татко казва, че Съмърс може да има някаква информация.
Кинг грабна сакото си.
— Да тръгваме.
Докато излизаха, Мишел каза:
— Шон, не одобрявам това, че толкова години си пазил в тайна постъпката на Джоун, но ти се възхищавам. Верността е прекрасно нещо.
— Тъй ли? Аз пък не съм сигурен. Понякога верността е много гадна работа.
57
Пол Съмърс живееше в трийсетгодишна двуетажна къща в Манасас, Вирджиния, обкръжена отвсякъде с нови жилищни строежи. Отвори им, облечен в джинси и виненочервена тениска с емблемата на „Редскинс“. Настаниха се в малката всекидневна. Съмърс искаше да им предложи нещо за пиене, но те отказаха. Домакинът изглеждаше на около шейсет и пет години, с буйна бяла коса, широка усмивка, луничаво лице, едри ръце и още по-едър корем.
— Дявол да го вземе, значи ти си била момичето на Франк Максуел — каза той на Мишел. — Ако знаеш колко се хвалеше с теб татко ти по националните конференции, сигурно ще се изчервиш като тая тениска, дето я нося.
Мишел се усмихна.
— Татковото момиченце. Понякога наистина се притеснявам.
— Да, ама колко бащи имат дъщери като теб? На негово място и аз щях да се хваля.
— Около нея човек изпитва чувство за малоценност — каза Кинг, като хвърли лукав поглед към Мишел. — Но опознаеш ли я, разбираш, че все пак спада към човешкия род.
Усмивката на Съмърс изчезна.
— Следя онази история около Бруно. Има нещо гадно, надушвам го. Неведнъж съм работил с тайните служби. Какви ли истории не съм чувал за охраняваните — как вършат всевъзможни щуротии и докарват беля на момчетата. Чисто и просто са те прецакали, Мишел.
— Благодаря, че го казваш. Татко спомена, че може да имаш информация, която да ни помогне.
— Точно така. Докато още работех, бях нещо като неофициален историк на полицията и ще ти кажа, че бяха вълнуващи времена. Кой разправя, че днес Америка отивала по дяволите? Да прочетат какво беше през шейсетте и седемдесетте. — Без да спира да говори, Съмърс извади дебела папка. — Тук има много неща, които могат да ви помогнат. — Той си сложи очила за четене. — През 1974 година аферата „Уотъргейт“ разтърси цялата страна. Всички се бяха настървили срещу Никсън.
— Предполагам, че някои събития са излезли извън контрол — каза Кинг.
— О, да. Вашингтонската полиция вече беше привикнала с големите демонстрации, но знае ли човек как ще се обърнат нещата? — Съмърс намести очилата си и се приведе над папката. — Проникването в комплекса „Уотъргейт“ беше през лятото на седемдесет и втора. Година по-късно цялата страна узна за записите на Никсън. Той твърдеше, че са държавна тайна, и отказваше да ги предаде. След като през октомври 1973 уволни специалния прокурор, скандалът тръгна като лавина и хората взеха да му искат оставката. През юли 1974 Върховният съд му нареди да предаде записите и през август той подаде оставка. Но преди да излезе решението на съда — някъде през май 1974, — във Вашингтон стана много напечено. Беше планирано огромно протестно шествие по Пенсилвания Авеню с хиляди демонстранти. Ние подготвихме службата за борба с масовите безредици, десетки конни полицаи, Националната гвардия, стотици агенти от тайните служби, антитерористични отряди, дори танк, по дяволите. Нали знаете, както си му е редът. Аз работех в полицията вече десет години, бях се нагледал на бунтове, но помня много добре, че все пак се уплаших. Имах чувството, че това не са Съединените щати, а някаква държава от Третия свят.