Викът отдолу го стресна.
— Шон, слизай веднага. Джорст се върна.
Той надникна през прозореца тъкмо навреме, за да види как масивната стара кола на Джорст завива по алеята. Изключи фенерчето, отправи се надолу бързо, но предпазливо и тръгна към кухнята, където го чакаше Мишел. Двамата излязоха през задната врата, заобиколиха къщата, изчакаха Джорст да влезе и тогава почукаха.
Професорът дойде да отвори, сепна се, като ги видя, и хвърли подозрителен поглед през раменете им.
— Ваш ли е онзи лексус отпред? — Кинг кимна. — Не видях вътре никого. А не видях и вас на тротоара.
— О, аз бях полегнал на задната седалка, докато чакахме да се приберете — каза Кинг. — А Мишел отиде до една от съседните къщи да попита дали знаят кога ще си дойдете.
Джорст не изглеждаше убеден от тази история, но ги покани да влязат във всекидневната.
— Значи сте разговаряли с Кейт? — попита той.
— Да, тя каза, че сте й съобщили за нас.
— Нима очаквахте нещо друго?
— Сигурен съм, че двамата сте много близки.
Джорст погледна втренчено Кинг.
— Тя беше дъщеря на колега, после моя студентка. Ако намеквате за нещо друго, грешите.
— Е, като се има предвид, че с майка й сте обмисляли брак, щяхте да й бъдете доведен баща — каза Кинг. — А ние дори не знаехме, че сте се срещали с Реджина.
Джорст се сконфузи.
— И защо да знаете, след като не е ваша работа? А сега ще ме извините, но съм доста зает.
— Да, пишете книга. На каква тема, между другото?
— Интересувате ли се от политология, мистър Кинг?
— Интересувам се от много неща.
— Ясно. Е, ако държите да знаете, работя върху изследване на нагласите сред гласоподавателите в южните щати от Втората световна война до днес и тяхното отражение върху националните избори. Според моята теория днешният юг вече не е „старият юг“. Всъщност това е една от най-пъстрите и динамични емигрантски общности в страната от края на миналия век. Не твърдя, че югът вече е бастион на либерализма, нито дори че е радикално настроен, но отдавна не е онзи юг, описан в „Отнесени от вихъра“ или дори „Да убиеш присмехулник“. Всъщност днес най-бързо растящата общност в Джорджия е тази на емигрантите от Близкия изток.
— Представям си колко е вълнуващо индуси и мюсюлмани да живеят заедно с безбожници и баптисти — подхвърли Кинг.
— Добре казано — кимна Джорст. — Безбожници и баптисти. Ще разрешите ли да го ползвам за название на някоя от главите?
— Моля. Не сте познавали семейство Рамзи преди „Атикъс“, нали?
— Не, не ги познавах. Когато пристигнах, Арнолд Рамзи преподаваше вече от две години. Аз работих в друг колеж в Кентъки около десет години, преди да се прехвърля тук.
— Като казах семейство Рамзи, имах предвид Арнолд и Реджина.
— Отговорът е същият. Не ги познавах, преди да дойда тук. Защо, да не би Кейт да твърди нещо друго?
— Не — бързо се намеси Мишел. — Тя ни каза, че с майка й сте били много добри приятели.
— И двамата ми бяха добри приятели. Мисля, че Реджина ме смяташе за безнадежден ерген и се стараеше винаги да се чувствам добре дошъл. Тя наистина беше забележителна жена. Ръководеше театралната група в колежа и дори участваше в някои постановки. Беше изумителна актриса, уверявам ви. Бях чувал Арнолд да говори за нейния талант, особено на младини, и си мислех, че преувеличава. Но когато я видях тук на сцената, бях като омагьосан. А добрината й не отстъпваше на таланта. Много хора я обичаха.
— Не се съмнявам — каза Кинг. — А след смъртта на Арнолд между вас двамата…
— Не беше така — прекъсна го Джорст. — Мина много време след смъртта на Арнолд, преди да започнем да се срещаме и да станем нещо повече от приятели.
— И се стигна дотам, че заговорихте за брак.