— Ако възнамерявах да я убия, нямаше да оставя името и телефона си, нали?
— Не знам, може да си падате по силните усещания.
— Дойдох да попитам майка ви какво знае за убийството на Ритър преди осем години. Тя каза, че не знае почти нищо.
— Защо се интересувате от това?
— Занимавам се с американска история. При вас ли са ченгетата в момента?
— Какви ченгета?
— Не ме баламосвайте. Там ли са, или не?
— Не.
— Добре. Предполагам, че лъжете и за това. Ето какво мисля аз. Разговорът ни за убийството на Ритър е подтикнал някого да убие майка ви.
— Ритър? Това е лудост. Единственият виновник е мъртъв.
— Нима? Сигурен ли сте?
— Как мога да бъда сигурен?
— Именно. Повтарям въпроса: как са убили майка ви?
Отсреща настана мълчание.
Мишел реши да опита по друг начин.
— Срещнах се с майка ви само за малко, но определено я харесах. Тя беше свястна жена и говореше откровено. Уважавам това качество. У нея имаше много мъдрост, затворена в здрава черупка.
— Да, такава беше — каза синът. — Вървете по дяволите.
И той затвори.
— По дяволите — на свой ред тихо изруга Мишел. — Мислех, че съм го хванала на въдицата.
— Хвана го. Той ще се обади. Дай му време, трябва да се отърве от ченгетата.
— Шон, той току-що ми каза да вървя по дяволите.
— Значи не е от най-деликатните. Мъж е все пак. Бъди търпелива, ние мъжете не сме многофункционални устройства като вас, жените; можем да вършим само по едно нещо наведнъж.
Около трийсет минути по-късно телефонът иззвъня. Мишел се озърна към Кинг.
— Как позна?
— Мъжете си падат по приятните гласове. А ти каза за майка му точно каквото трябваше. Ние много държим на майките си.
— Е, добре — каза синът по телефона, — открили са я удавена във ваната.
— Удавена? Тогава откъде знаят, че не е нещастен случай? Може да е получила сърдечен удар.
— В устата й имало натъпкани пари, а къщата била преровена. Това не ми прилича на нещастен случай, дявол да го вземе.
— Къщата преровена, а в устата й натъпкани пари? — повтори Мишел и Кинг повдигна вежди.
— Да, сто долара. Пет двайсетачки. Аз я открих. Онази вечер й позвъних по телефона, но тя не отговаряше. Живея на около шейсет километра от Боулингтън. Потеглих с колата. По дяволите! Да я видя така…
Гласът му секна.
— Съжалявам. А аз дори не ви попитах за името.
— Тони. Тони Болдуин.
— Съжалявам, Тони. Посетих майка ти, за да поговорим за убийството на Ритър. Интересуваше ме как точно е станало. Открих, че майка ти е била там през онзи ден и още живее в Боулингтън, затова отидох. Разговарях и с още две бивши камериерки. Мога да ти дам имената. Само това направих, кълна се.
— Добре, мисля, че ти вярвам. Имаш ли представа кой го е извършил?
— Още не, но от този момент най-важната ми задача е да разбера.
Мишел му благодари, затвори телефона и се обърна към Кинг.
— Пари в устата — каза замислено той.
— Моите пари — жално изрече Мишел. — Дадох й онези пет двайсетачки, защото отговори на въпросите ми.
Кинг разтърка брадата си.
— Добре, мотивът не е бил кражба. Иначе не биха оставили парите. Но са претърсили къщата. Човекът е търсил нещо и вероятно не го е намерил.
— Но парите в устата й… Боже мой, това е зловещо.
— Ами ако го приемем като изявление?
Тя го погледна с любопитство.
— Какво изявление?
— Може би фатално и за двамата. Кой би го направил що този начин.
— За какво говориш?
— Не мога да ти кажа.
— Защо не, по дяволите?
— Защото още не съм го обмислил докрай. Така работя — искам всичко да е изпипано.
Мишел отчаяно вдигна ръце.
— Господи, подлудяваш ме.
— Благодаря. Наистина се старая. — Кинг се загледа през прозореца и след малко пак се обърна. — Добре, това е малко градче и сигурно ще привлечем внимание, особено с толкова много ченгета наоколо. Хайде да се отдалечим и да потърсим къде ще отседнем. Ще изчакаме да се стъмни преди удара.
— Какъв удар?
Той я погледна.
— И аз не съм застрахован срещу носталгия.
Мишел се навъси.
— Вие, адвокатите, никога ли не отговаряте на нормален език?