— Добре, мисля, че е крайно време да посетя хотел „Феърмаунт“. Това вече нормално ли ти звучи?
27
Приближиха се към хотела изотзад, като внимаваха да вървят плътно до високите дървета. Двамата бяха облечени еднакво и се движеха в синхрон. Изчакаха малко в покрайнините на гората, оглеждайки напред за признаци на човешко присъствие. След като се увериха, че няма никого, те излязоха от сянката и бързо прекосиха пространството между дърветата и телената мрежа около хотела. Изкатериха се по нея и скочиха от другата страна. Единият извади пистолет, после се упътиха покрай задната страна на хотела. Откриха странична врата и бързо разбиха ключалката. След още миг изчезнаха в тъмнината вътре.
Кинг и Мишел паркираха далече от „Феърмаунт“ и минаха останалото разстояние пеш. Когато наближиха сградата, прожекторът на хеликоптера проряза нощното небе и те бързо притичаха под дърветата.
— Наистина е вълнуващо — каза Мишел, когато излязоха от гората и продължиха към хотела. — Нали разбираш, поне веднъж за разнообразие да се прехвърлиш от другата страна на барикадата.
— Да, страхотна тръпка. Помисли си само, сега можех да съм си у дома пред камината с чаша червено вино и книга на Пруст, вместо да тичам из околностите на Боулинггън, Северна Каролина, и да се крия от полицейски хеликоптери.
— Моля те, не ми казвай, че четеш Пруст, докато пиеш вино — възкликна Мишел.
— Е, само ако няма нищо интересно по спортния канал.
Когато наближиха хотела, Кинг вдигна очи към грозната фасада.
— Винаги съм си мислил, че Франк Лойд Райт би могъл да проектира нещо подобно, ако се беше надрусан с хероин.
— Ужасно е — съгласи се Мишел.
— И за да си представиш що за естет беше Клайд Ритър, ще ти кажа, че смяташе хотела за много красив.
Дупката в оградата, през която бе минала Мишел при предишното си посещение, се оказа запушена. Кинг с лека завист проследи как Мишел се изкатери нагоре далеч по-пъргаво, отколкото би успял той в най-добрите си времена. Имаше защо да завижда. Когато дойде негов ред да скочи от другата страна, кракът му се закачи за мрежата и той едва не падна по очи. Без коментар тя му помогна да се изправи и го поведе покрай сградата. Влязоха от същото място, както при първото й посещение.
Мишел извади фенерче, но Кинг предупредително вдигна ръка.
— Изчакай малко. Нали каза, че имало пазач.
— Да, но не го видях наоколо, когато се вмъквах.
Кинг я изгледа странно.
— Доколкото си спомням, каза, че втория път си налетяла на пазача, но първия път не е имало никого.
— Може да е обикалял от другата страна. Вероятно задачата му е само да наблюдава оградата.
— Да, вероятно — каза Кинг. Кимна й да включи фенерчето и двамата се запътиха към фоайето.
— Залата „Джаксън Стената“ е малко по-нататък по коридора — каза Мишел.
— Тъй ли? Аз пък не знаех.
— Извинявай, Шон. Било е толкова отдавна, а аз съвсем наскоро бях тук.
— Не ми обръщай внимание — каза той. — Просто показвам колко съм невъзпитан.
— Искаш ли да идем там?
— Може би по-късно. Има нещо, което искам да проверя преди това.
— Килерът, където се е скрила Лорета Болдуин?
— Великите умове винаги мислят еднакво. Току-виж, скоро си почнала да пиеш вино и да четеш умни книги. И, макар да не ми се вярва, може би ще отделиш година-две да почистиш джипа си.
Отидоха до килера и отвориха вратата. Стиснал здраво фенерчето, Кинг влезе вътре и се огледа. Видя малка ниша в дъното, после се обърна към Мишел.
— Слаба ли беше Лорета?
— Почти скелет.
— Значи може без затруднения да се е вмъкнала там. Каза ли ти къде точно се е крила?
— Не, но може би просто е застанала по средата.
Кинг поклати глава.
— Ако аз бях изплашена жена насред убийства, суматоха, писъци и обезумели хора, мисля, че не само щях да вляза в някой килер, но и да се заровя колкото може по-надълбоко. Това е инстинкт, като да се завиеш презглава. В онзи момент тя не е разбирала какво става. Кой знае, може би всеки момент ще дотърчи въоръжен човек да се скрие тук и…
Той млъкна и се вгледа втренчено в предполагаемото скривалище на Лорета.
— Какво има, Шон?
Кинг само поклати глава.
— Не съм сигурен.
Той излезе от килера и затвори вратата.