— При това без охрана от тайните служби.
— Именно. Сякаш онези, които отвлякоха Бруно, са го сторили заради…
— Заради предизвикателството? — прекъсна я Кинг. — За да докажат, че могат да натрият носа на тайните служби?
— Да.
— Трябва да са имали вътрешен осведомител. Човек от екипа на Бруно.
— Имам някои предположения. Ще трябва да ги проверим.
— Чудесно. Но най-напред искам набързо да си пусна един душ.
— Изглежда, изследването на миналото не е много чисто занимание — сухо подхвърли Джоун.
— Много си права, ще знаеш — отвърна той и се отправи към горния етаж.
Тя подвикна след него:
— Сигурен ли си, че искаш да ме оставиш сама. Може да скрия в чекмеджето при чорапите ти атомна бомба и тогава вече наистина ще загазиш.
Кинг влезе в спалнята си, щракна лампата в банята, пусна душа и започна да си мие зъбите. Обърна се да затвори вратата, в случай, че на Джоун отново й хрумнат смахнати идеи.
Когато тръгна да излиза, той усети, че вратата е по-тежка от обичайното. Много по-тежка, сякаш на нея висеше нещо. В кръвта му мигновено нахлу адреналин. Побутна по-силно и я проследи с любопитство. Тласкана от инерцията и увеличеното тегло, вратата стигна до края и се захлопна. Кинг обаче дори не чу звука от удара в рамката. Цялото му внимание бе приковано към необикновената тежест върху вратата на банята.
В живота си бе виждал немалко тревожни гледки. Но видът на бившата му клиентка Сюзан Уайтхед, увиснала на вратата на банята с нож в гърдите и изцъклила насреща му мъртви очи, едва не го повали на пода.
30
Един час по-късно Кинг седеше на стъпалата, докато криминалистите привършваха работата си, а санитарите отнасяха трупа на Сюзан Уайтхед. Полицейският началник Уилямс се приближи до него.
— Свършихме, Шон. Изглежда, че е била убита около пет тази сутрин. По това време излиза на разходка. Което обяснява липсата на кръв по пода на банята. Изтекла е някъде другаде. Имаш ли какво да ми кажеш?
— Не бях тук. Току-що се връщам от Северна Каролина.
— Нямах предвид това. Не намеквам, че ти си убил мисис Уайтхед.
Лекото натъртване върху думата „ти“ накара Кинг рязко да вдигне глава.
— И не съм поръчал да я убият, ако това намекваш тъй деликатно.
— Просто си върша работата, Шон. Дявол да го вземе, при тоя взрив от престъпност в района засега никой не е извън подозрение. Надявам се да ме разбереш. Знам, че мисис Уайтхед е твоя клиентка.
— Беше моя клиентка. Уредих последния й развод, това е всичко.
— Добре, ще те питам направо, защото и без това из града се шушука. — Кинг го изгледа въпросително. — Говореше се, че ти и мисис Уайтхед… нали разбираш, че се срещате. Имаше ли такова нещо?
— Не. Тя може и да е искала връзка, но аз не.
Уилямс сбръчка чело.
— Какъв ти е проблемът? Такава невероятна жена…
— Тя искаше между нас да има нещо, а аз не. Точка.
— И нищо повече, сигурен ли си?
— Накъде биеш всъщност? Да не би да градиш обвинение върху това, че съм убил жената, защото не искам да се срещам с нея? Стига глупости!
— Знам, че звучи безумно, но… хората говорят какво ли не.
— Особено по тия места.
— А мисис Уайтхед беше видна личност. Имаше много приятели.
— Платени приятели.
— На твое място бих се въздържал да говоря такива неща, Шон. Наистина. — Той повдигна найлоновото пликче, съдържащо бележката, която бяха открили върху гърдите на мъртвата Сюзан. — Имаш ли някакви идеи за това?
Кинг погледна бележката и сви рамене.
— Мога само да кажа, че я е писал човек, който има пръст в убийството на Ритър или знае много за него. На твое място бих я предал на ФБР.
— Благодаря за съвета.
Докато Уилямс се отдалечаваше, Кинг разтри слепоочията си. Искаше му се да легне във вана с чист бърбън и да изпие поне половината. В този момент иззвъня телефонът. Обаждаше се неговият партньор Фил Бакстър.
— Да, вярно е, Фил. Тя е мъртва, тук, в моята къща. Знам, и аз бях потресен. Слушай, може би ще се наложи да ме заместиш в кантората. Аз… какво каза? — Лицето на Кинг посърна. — Какви ги говориш, Фил? Искаш да се отделиш? Може ли да попитам защо? Ясно. Разбира се, щом така искаш. Прави каквото решиш.