Кинг хвана ръката й.
— Не, не си. Смъртта й е причинил онзи човек, който я е натиснал във ваната.
Мишел затвори очи и поклати глава.
— Изслушай ме — настоя Кинг. — Съжалявам за онова, което се случи с Лорета, но тя е изнудвала своя убиец. Сама е задвижила тази опасна игра. Могла е още преди години да отиде с пистолета в полицията.
— Което сега ние трябва да направим.
— Съгласен съм, макар че серийните номера са заличени и оръжието е в много лошо състояние. Може би специалистите от ФБР ще извлекат нещо. В Шарлотсвил има сателитен център на Бюрото. На връщане ще минем оттам.
— А сега какво?
— Ако някой е скрил пистолет в килера на хотел „Феърмаунт“ в утрото на убийството, какво ти говори това?
Тя изведнъж осъзна.
— Че може би Арнолд Рамзи не е действал сам.
— Точно така. И затова още сега отиваме там.
— Къде?
— В колежа „Атикъс“. Където е преподавал Арнолд Рамзи.
34
Красивите сенчести улици с тухлен паваж и елегантните, обрасли с бръшлян сгради на мъничкия колеж „Атикъс“ изобщо не приличаха на място, способно да създаде политически убиец.
— Не бях чувала за този колеж, преди да убият Ритър — каза Мишел, докато караше бавно по главната улица на университетското градче.
Кинг бавно кимна.
— Не подозирах, че е толкова близо до Боулингтън. — Той погледна часовника си. — Само за трийсет минути стигнахме дотук.
— Какво е преподавал Рамзи?
— Политология, като наблягал най-вече на федералните изборни закони, макар че личните му интереси били насочени към радикалните политически теории. — Кинг забеляза, че Мишел го гледа изненадано, и обясни: — След убийството на Ритър си поставих за цел сериозно да проуча биографията на Арнолд Рамзи. — Той пак се озърна към Мишел. — Когато си убил един човек, можеш поне да отделиш време, за да узнаеш нещо за него.
— Звучи малко жестоко, Шон.
— Нямах такова намерение. Просто исках да знам защо един привидно почтен преподавател е решил да пожертва живота си, за да убие някакъв смахнат кандидат без шансове за победа на изборите.
— Мислех си, че всичко това е проверено най-старателно.
— Не чак толкова старателно, колкото би било, ако ставаше дума за по-сериозен кандидат. Освен това мисля, че всички искаха да се измъкнат от кашата час по-скоро.
— И официалното разследване приключи с извода, че Рамзи е действал сам.
— Очевидно погрешен извод, както доказва днешната ни находка. — Кинг се загледа навън през стъклото. — Много време е минало. Не знам дали ще открием тук нещо полезно.
— Е, дай поне да опитаме. Може да засечем нещо, което другите са пропуснали. Както стана с хортензиите.
— Но може и да открием нещо, за което да съжаляваме.
— Каквото и да е то, изобщо не се надявам да е приятно.
— Значи държиш истината да излезе наяве на всяка цена?
— А ти?
Кинг сви рамене.
— Върви да питаш някой нормален човек. Аз съм адвокат.
Прехвърляха ги от един на друг служител и от факултет на факултет, докато се озоваха в кабинета на Торнтън Джорст. Той беше среден на ръст, със стегната фигура и изглеждаше малко над петдесет. Дебелите очила и бледото лице му придаваха типично професорски вид. Някога той бе дружил с покойния си колега Арнолд Рамзи.
Джорст седеше зад бюро, отрупано с разтворени книги, купища ръкописи и преносим компютър, върху който символично се мъдреха старомодни бележници и флумастери. Лавиците по стените провисваха под тежестта на впечатляващо дебели томове. Кинг тъкмо разглеждаше закачените дипломи, когато Джорст извади цигара.
— Ще имате ли нещо против? Професорският кабинет е едно от малкото места, където човек все още може да запали.
Кинг и Мишел кимнаха едновременно.
— Изненадах се, като чух, че сте дошли да разпитвате за Арнолд.
— Обикновено се обаждаме предварително да уговорим среща — каза Кинг.
— Но бяхме наблизо и решихме, че възможността не е за изпускане — добави Мишел.
— Извинявайте, не разбрах как се казвате.
— Аз съм Мишел, а това е Том.
Джорст се вгледа в Кинг.
— Извинявайте, че го казвам, но ми се струвате много познат.