— Мисля, че ти дължа вечеря и бутилка хубаво вино — обясни той, — след като те влачих къде ли не.
— Е, беше по-забавно, отколкото да стоя на входа с пистолет, докато някой политик се моли за гласове.
— Браво, напредваш.
Изведнъж Кинг се втренчи през прозореца. Явно му бе хрумнало нещо.
— Хей, това изражение ми е познато. Какво ти минава през главата? — попита Мишел.
— Помниш ли, Джорст все повтаряше, че колежът извадил голям късмет, като привлякъл преподавател от ранга на Рамзи, че учени от Бъркли и национални експерти рядко благоволявали да обърнат внимание на колежи като „Атикъс“?
— Да, и какво?
— Видях в кабинета дипломите на Джорст. Учил е на свестни места, но не от най-реномираните. А предполагам, че и останалите професори не са били звезди като Рамзи и може би затова са се притеснявали от него.
Мишел кимна замислено.
— И тъй, защо един блестящ ум с докторат от Бъркли и национален експерт в крайна сметка става преподавател в място като „Атикъс“?
Кинг я погледна.
— Именно. Ако трябваше да предполагам, бих казал, че Рамзи е имал тайни, които е държал да останат неразкрити. Може би от времето на протести. Може би затова го е напуснала и жена му.
— Но това не би ли излязло наяве след убийството на Ритър? Трябва да са проверили под лупа цялото му минало.
— Може и да не са разбрали, ако е било добре прикрито. Става дума за период много преди убийството. А шейсетте години бяха смахнати времена.
Докато лъкатушеха из магазина и избираха продукти за вечеря, Мишел забеляза, че клиентите зяпат Кинг и си шушукат. На касата Кинг потупа по рамото един мъж, който усилено се преструваше, че не го забелязва.
— Как я караш, Чарлс?
Човекът се обърна и пребледня.
— А, Шон. Благодаря, добре съм. А ти? Искам да кажа…
Той млъкна, смутен от собствения си въпрос, но Шон продължи да се усмихва.
— Зле, Чарлс, направо зле. Но несъмнено мога да разчитам на теб, нали? Помниш ли как преди няколко години те отървах от оная гадна история с данъците?
— Какво… аз… о, Марта ме чака отвън. Довиждане.
Чарлс бързо изтича от магазина и скочи в микробус мерцедес, каран от миловидна жена с побеляла коса, която зяпна от изумление, когато съпругът й взе да разправя какво е станало. След миг колата потегли с пълна скорост. Докато излизаха с покупките, Мишел каза:
— Шон, съжалявам за всичко това.
— Какво пък, добрият живот все някога трябва да свърши.
В дома на Кинг си устроиха галавечеря, която започна със салата „Цезар“ и рулца от раци, следвани от свинско бонфиле с домашен сос от гъби и лук, гарнирано с чесново картофено пюре. За десерт имаше шоколадови еклери. Вечеряха на задната веранда над езерото.
— Значи можеш да готвиш; но дали си на разположение, ако ми хрумне да те ангажирам за някое празненство? — пошегува се Мишел.
— Срещу подходящ хонорар — отвърна Кинг.
Мишел вдигна чашата с вино.
— Хубаво е.
— Няма как да не е хубаво. Отлежава в мазето от седем години. Една от най-любимите ми бутилки.
— Поласкана съм.
Шон погледна към кея.
— Какво ще кажеш за една разходка по езерото след вечеря?
— Щом е по вода, никога не отказвам.
— В стаята за гости има бански костюми.
— Шон, поне едно трябва да ти е ясно за мен — не ходя никъде без подходящ спортен екип.
След малко Кинг яхна големия червен джет, а Мишел се настани зад него и го прегърна през кръста. Изминаха около пет километра и накрая Кинг пусна малката котва в плитчините на едно заливче. Не бързаха да слязат от джета. Кинг хвърли поглед наоколо.
— След около шест седмици есента ще обагри пейзажа в изумителни цветове — каза той. — А най-много обичам да гледам планините, когато слънцето залязва зад тях.
— Добре, време е да се поразкършим.
Мишел свали спасителната жилетка, после съблече анцуга. Отдолу носеше ослепително червени ластични шорти и късо потниче в същия цвят. Кинг неволно я зяпна, напълно забравил за красивите планински пейзажи.
— Смущава ли те нещо? — попита Мишел, като се озърна към него.
— В никакъв случай — каза Кинг и побърза да извърне глава.