— Защо? — попита Кинг.
Онзи не му обърна внимание.
— Лекарите казват, че сте оцелели по чудо.
— Чудото се дължи изцяло на нея — изтъкна Кинг.
— Защо трябва да се върна във Вашингтон? — попита Мишел.
— От днес сте възстановена на работа във вашингтонското бюро.
— Това е работа на Уолтър Бишоп — подхвърли Кинг.
— Не знам чия работа е.
— Аз обаче знам. Затова го казах.
— Ще бъда тук, когато сте готова за тръгване.
Младият мъж отривисто кимна на Кинг и излезе.
— Е, беше забавно, макар че не трая дълго — каза Кинг.
Тя посегна и стисна ръката му.
— Хей, ще се върна. Няма да те оставя да се забавляваш сам-самичък.
— Засега почивай, става ли?
Тя кимна.
— Шон? — Той я погледна. — За снощи, с плуването и всичко останало. Беше забавно. Мисля, че и двамата се нуждаехме от това. Може някой ден да го повторим.
— Да, по дяволите. С огромно удоволствие те метнах във водата.
Кинг бе напуснал стаята на Мишел и вървеше по коридора, когато пред него пристъпи жена. Джоун изглеждаше едновременно объркана и разтревожена.
— Току-що узнах. Добре ли си?
Тя погледна превързаната му глава.
— Нищо ми няма.
— А агент Максуел?
— И тя е добре. Благодаря, че попита.
— Сигурен ли си, че нищо ти няма?
— Добре съм, Джоун!
— Разбрах, разбрах, успокой се.
Тя кимна към столовете в една празна стая. Седнаха й Джоун го погледна със сериозно изражение.
— Чух, че си открил пистолет в дома на онази жена.
— Как разбра, дявол да го вземе? Току-що го казах на полицаите.
— Работя в частния сектор, но не съм загубила детективските си умения, когато напуснах службите. Вярно ли е?
Той се поколеба.
— Да, намерих пистолет.
— И откъде е дошъл според теб?
— Имам си теории. Но не съм в настроение да ги споделям.
— Дай тогава да ти предложа една от моите. Тази жена е бивша камериерка от хотел „Феърмаунт“, има скрит пистолет в градината и я откриват убита, с натикани в устата пари. Изнудвала е собственика на пистолета. А той може да е бил замесен в убийството на Ритър.
Кинг я зяпна смаяно.
— Откъде черпиш сведения, по дяволите?
— Извинявай, нещо и аз загубих настроение да споделям. Значи намери пистолета, после го загуби и при това без малко да се простиш с живота си.
— Всъщност Мишел пострада по-зле. Мен само ме зашеметиха. Изглежда, че са направили всичко възможно, за да я убият.
При тези думи Джоун го изгледа странно.
— Мислиш ли, че случаят има нещо общо с изчезването на Бруно? — попита внезапно тя.
— Откъде-накъде? — изненада се той. — Само защото Ритър и Бруно бяха кандидат-президенти? Твърде слаб аргумент.
— Може би. Но нещата, които изглеждат сложни, често се оказват прости по същността си.
— Благодаря за урока по детективска логика. Няма да го забравя.
— Може наистина да ти трябват елементарни уроци. Тръгнал си с жената, която остави да отвлекат Бруно.
— Тя не е по-виновна за това, отколкото аз за смъртта на Ритър.
— Фактът е, че аз разследвам изчезването на Бруно и в момента за мен никой не е извън подозрение, включително и скъпата ти приятелка Мишел.
— Чудесно, само че тя не ми е „скъпа приятелка“.
— Добре, каква ти е точно?
— Просто разследвам нещо и тя ми помага.
— Великолепно, радвам се, че поне движиш с някого, тъй като мен явно си ме забравил напълно. И Максуел ли предлага милион долара, ако разгадаеш случая, или само малко гимнастика между чаршафите?
Кинг се втренчи в нея.
— Само не ми казвай, че ревнуваш.
— Може и да ревнувам, Шон. Но въпреки всичко смятам, че заслужавам поне отговор на предложението си.
Кинг хвърли поглед към стаята на Мишел, но пак се обърна, когато Джоун сложи ръка върху рамото му.
— Трябва да продължа разследването. И кой знае, може би има някакъв шанс да разкрием цялата истина за Клайд Ритър.
Кинг я изгледа предизвикателно.
— Да, някакъв шанс — отвърна той.
— Е, участваш ли? Трябва да знам. Още сега.
След кратко колебание той кимна.
— Участвам.