— Наистина ли, Кейт? Слушай, аз само се опитвам да те разбера. Искам да помогна.
— Недей да се правиш на моя приятелка, става ли? Това тук не е някакъв тъп полицейски филм, в който най-неочаквано ще се обединим.
— Права си, това е истинският живот и много хора загинаха или бяха отвлечени. Мъчим се да разберем какво става, по дяволите, защото искаме да спрем престъпника и смятам, че ти можеш да ни помогнеш.
— Не мога да помогна нито на вас, нито на когото и да било.
— Не вярвам изобщо да си се опитвала.
Кейт спря задъхана, с ръце на бедрата, и гневно изгледа Мишел.
— Ти пък какво разбираш, по дяволите! Нищо не знаеш за мен.
— Затова съм тук. Искам да узная. Искам да чуя всичко, което си готова да споделиш.
— Ти просто не схващаш, нали? Загърбила съм всичко. Не искам да преживея отново тази част от живота си. — Двете отново затичаха. — И освен това нищо не знам.
— Откъде си толкова сигурна? Разнищила ли си всяка най-дребна подробност, задала ли си си всеки възможен въпрос, анализирала ли си всяка евентуална линия на разследване?
— Слушай, мъча се да не мисля за миналото, разбра ли?
— Значи да го приема за отказ?
— А ти щеше ли да се ровиш в миналото, ако ставаше дума за твоя баща?
— Едно не бих правила, Кейт. Не бих се опитвалата се скрия от истината. Разговаряла ли си откровено с някого за това? Ако не, аз съм тук, за да те изслушам. Наистина.
Когато по лицето на младата жена бликнаха сълзи, Мишел я прегърна през рамото. Двете спряха да тичат и седнаха на една пейка.
Кейт избърса очи и упорито се загледа в далечината. Мишел седеше и чакаше търпеливо.
Кейт започна с колеблив, изтънял глас:
— Дойдоха да ме вземат от час по алгебра. Както си решавах задачи с хикс и игрек, изведнъж баща ми се превърна в новина номер едно. Можеш ли да си представиш какво е това?
— Сякаш целият ти свят рухва?
— Да — тихо каза Кейт.
— Успя ли да поговориш с майка си?
Кейт небрежно махна с ръка.
— Какво можехме да си говорим? Тя вече бе изоставила баща ми. Това беше нейният избор.
— Така ли го разбираше ти?
— Как другояче да го разбирам?
— Трябва да имаш някаква представа защо са се разделили. Нещо повече от онова, което ни каза.
— Не беше по вина на баща ми. Сигурна съм.
— Значи майка ти е взела решението и казваш, че не знаеш защо… освен може би заради чувството, че е пропиляла живота си с твоя баща?
— Знам, че когато майка ми си отиде, за него животът на практика свърши. Той я обожаваше. Нямаше да се изненадам, ако се беше самоубил.
— На практика това е направил.
Кейт я изгледа втренчено.
— И какво? Повлякъл е Клайд Ритър в гроба?
— С един куршум два заека.
Кейт се загледа в ръцете си.
— Всичко започва като приказка. Баща ми бил активист в колежа. Походи за граждански права, антивоенни протести, седящи стачки и тъй нататък. Майка ми била красива актриса, изгряваща звезда. Но се влюбили. Баща ми бил висок, хубав, по-умен от всички други и искал да върши само добро. Беше благороден човек, наистина благороден. Създаден за велики дела. Майка ми познавала само артисти — хора от сцената, фалшиви до мозъка на костите. Баща ми бил нещо съвсем различно. Той не просто играел роля, а при всяка възможност рискувал живота си, за да направи света по-добър.
— Трудно е да устоиш на такъв мъж — тихо каза Мишел.
— Знам, че мама го обичаше. Онова, което ти казах току-що, го знам от нея и някои нейни приятелки. Освен това открих дневниците й от колежа. Наистина са се обичали. Тъй че не знам защо не им провървя. Може да е траяло по-дълго, отколкото трябваше, като се има предвид колко различни бяха. Но може би ако тя не го бе изоставила, той нямаше да постъпи така.
— А може би не го е направил сам, Кейт. Това се опитваме да открием.
— Пак онези нови доказателства, които пазите в тайна от мен — промърмори презрително Кейт.
— Пистолет — твърдо изрече Мишел. Кейт се сепна, но не каза нищо. — Пистолет, който намерихме и смятаме, че е бил скрит в хотел „Фсърмаунт“ през онзи ден, когато убиха Ритър. Според нас в сградата е имало втори убиец, но той не е стрелял.
— Защо?
— Не знаем. Може да се е изплашил. Може двамата с баща ти да са се споразумели да го извършат заедно, а после онзи се е отдръпнал, оставяйки татко ти да поеме цялата отговорност. — Мишел помълча, после тихо добави: — И може би същият човек е уговорил баща ти да направи това. Ако е така, може да си видяла или чула нещо, което ще ни бъде от полза.