— Не зная — отвърна тя.
— Тогава защо мислиш така?
— Ние…
— Да го оставим, когато си трезвен, Том — казах.
— Обадете ми се утре сутринта. Зная, че при вас няма телефони в стаите и че обхватът не е добър, но не се опитвайте да се ебавате с мен. И дори не си помисляйте да ми представяте сметката — добави и затвори.
— Сваляй — казах на Кейт.
Тя хвърли три жетона.
— Дори не си помисляй да вдигаш. Всъщност дори не се обаждай.
— Петнайсет, и още петнайсет.
Кейт хвърли още три сини жетона.
— Ще те пусна да минеш леко — каза, размаха флош от купи до вале и придърпа купчината към себе си. — Ти какво имаше?
— Не е твоя работа.
Тя събра картите и размеси тестето.
— Не те бива да губиш.
— Онези, дето ги бива, губят повече.
— Мачо, мачо.
— Ама ти харесва.
Изиграхме още няколко раздавания. Имах преднина в покера, но изоставах с билярда.
— Хайде на дартс. По долар на точка.
Тя се разсмя.
— Не можеш да уцелиш дори устата си с чашата. Не искам да съм с теб в една стая, когато държиш стреличка в ръка.
— Хайде — казах и се изправих малко несигурно. — Това е кръчмарски триатлон — покер, билярд и дартс.
Намерих стреличките, отстъпих на около три метра от мишената и ги пуснах да си летят. Едната уцели мишената, но за съжаление другите се залутаха. Последната прикова пердето на прозореца за стената.
На Кейт това й се стори много смешно.
— Хайде теб да те видим — казах.
— Не играя дартс. Но ти можеш да опиташ отново — каза тя и се разсмя.
Ейми се върна с покрит с кърпа поднос и го остави на бара.
— Готово. Готвачът имаше пушени с ябълки пуешки кренвирши.
Кейт взе думата, преди да успея да кажа какво да направи Пиер с пуешкия си кренвирш.
— Благодаря.
Ейми гледаше стреличките в стената, но не коментира.
— Решихте ли каква ще бъде закуската?
Прегледахме менюто и си поръчахме нещо, което дори готвач французин не бе в състояние да прецака.
Искаше ми се да видя вечерните новини.
— Къде е телевизорът? — попитах.
— Във Върха няма телевизори — отвърна Ейми.
— Ами ако настъпи свършекът на света? Можехме да го гледаме по телевизията.
Тя се усмихна по начина, по който се усмихват, когато си имат работа с пиянде, и се обърна към Кейт. Вероятно я мислеше за трезва.
— Да, също като на единайсети септември. Нали се сещате? Бяха сложили телевизор тук, в бара. Всички можеха да гледат. Беше наистина ужасно.
Двамата с Кейт премълчахме и Ейми ни пожела приятна вечер, хвърли крадешком един последен поглед към стреличките и излезе.
Вдигнах кърпата и разгледах пуешкия кренвирш, увит в нещо като кора за баница.
— Каква е тази гадост?
— Утре се махаме оттук — каза Кейт.
— На мен ми харесва.
— Тогава спри да се оплакваш и си изяж шибаните кренвирши.
— Къде ми е горчицата? Няма горчица!
— Време е за лягане, Джон. — Тя ми подаде коженото яке, облече своето, взе куфарчето и дамската си чанта и ме поведе към вратата.
Открих глока на колана си и го наместих, и предложих на Кейт да направи същото, но тя пренебрегна добрия ми съвет.
Въздухът беше студен и от устата ми излизаше пара. Черното небе бе обсипано с хиляди ярки звезди. Усещах миризмата на бор и дима от комините на Главната резиденция. Всичко бе потънало в тишина.
Обичам градския шум и бетона под краката си. Звездите нощем не ми липсват, защото светлините на Манхатън създават една своя вселена, а осем милиона души са много по-интересни от осем милиона дървета.
И все пак всичко бе невероятно красиво и при други обстоятелства сигурно щях да се отпусна, да се предам на пустошта и да постигна мир със себе си, докато дъвча френска храна с двадесет непознати, които вероятно правят пари, като преебават американското общество.
— Толкова е спокойно — каза Кейт. — Не усещаш ли как напрежението и стресът просто напускат тялото ти?
— На приливи и отливи ми е.
— Имаш нужда да се отпуснеш и да оставиш природата да направи своето.
— Аха. Всъщност започвам да се свързвам отново с примитивната си същност.
— Джон, може и да ти дойде като изненада, но ти си си много свързан с примитивната си същност. Честно казано, още не съм видяла другата ти страна.
Не бях сигурен дали това е комплимент, или критика, така че премълчах.
Заобиколихме Главната резиденция и се изкачихме на една каменна тераса. През големите прозорци се виждаше Голямата зала и се загледах как гостите около двете маси се трудят здравата в играта на цивилизовано поведение на вечеря. Естествено никой от тях не бе местен.
Помислих си за Бейн Мадокс, как седи в своята голяма зала — камина, куче, ловни трофеи, стар скоч, слуга и вероятно една-две любовници някъде. За деветдесет и девет процента от човечеството това би било повече от достатъчно. Но господин Мадокс, който би трябвало да е много доволен от постиженията и богатството си, бе насочен от някакъв вътрешен глас към нещо тъмно и мрачно.