Искам да кажа, че като се сетих за срещата ни, си спомних в очите и държането му нещо, което ме накара да смятам, че си мисли, че има някаква мисия, че е човек с призвание, човек много над останалото човечество.
Сигурен бях, че си има основания за онова, с което се е захванал — основания, които смята за добри и за които всъщност бе намекнал, докато седяхме на скоч и кафе. На мен обаче не ми пукаше за неговите доводи, за вътрешните му демони, божествени гласове или за очевидната му мегаломания; пукаше ми единствено, че явно се е заел с нещо престъпно и че най-вероятно е убил мой приятел по пътя към великата си цел. Която несъмнено оправдаваше всякакви престъпления.
— За какво се замисли? — попита Кейт.
— За Мадокс. За Хари. За ядрени бомби. За радиосигнали. Такива неща.
— Сигурна съм, че ще ги навържем.
— Какво да ти кажа, Кейт. Хубавото на тази мистерия е, че дори и да не навържем нещата, много скоро ще научим какви са.
— Май е по-добре да разберем преди това.
Стигнахме задната страна на Главната резиденция, без да се натъкнем на някакви месоядни диви животни. Видях врата с дървена табела, на която пишеше МОХОК.
Влязохме през отключената врата и пуснах резето, без да съм много сигурен, че това би попречило на някоя мечка. Може би нямаше да е зле да затисна вратата с гардероба.
— О, прекрасно е! — каза Кейт.
— Кое?
— Стаята! Виж я само.
— Ей сега.
Видях я. Голяма стая с висок таван, с чамова ламперия. И с огромно легло, което би могло да изглежда удобно, но се намираше толкова високо от пода, че мисълта за падане от него си беше същински кошмар. Върху него бе сложена плетена кошница с тоалетни принадлежности.
Стаята бе пълна с мебели и множество възглавници и одеяла. Жените харесват подобни неща.
Докато Кейт обикаляше, докосваше тъканите и миришеше цветята, аз проверих банята. Маниак съм на тема бани, а тази си я биваше. Обичам хубавите тоалетни чинии. Наплисках лицето си в умивалника и се върнах в стаята.
В отсрещния й край имаше голяма каменна камина, заредена с дърва и подпалки. Кейт поднесе към тях запалена кибритена клечка и огънят пламна. Тя се изправи.
— Толкова е романтично…
Над камината имаше огромни еленови рога, които ми напомниха, че съм се надървил.
— Надървен съм — казах.
— Не можем ли просто да се насладим на стаята?
— Ти каза, че е романтично. Е?
— Романтиката и сексът не са едно и също.
Знаех, че ако оспоря думите й, ще остана на сухо.
— Много съм чувствителен на тази тема. Дай да пусна малко музика.
На бюрото имаше CD плейър и купчина дискове. Бързо намерих любимия й албум на Ета Джеймс и пъхнах поне него. Ета започна да припява монотонно „Най-сетне“.
Кейт намери на масата за хранене бутилка червено и я отвори. Напълни две чаши и ми подаде едната.
— За нас.
Чукнахме се, отпихме и се целунахме — леко. Не съм голям любител на виното, но съм открил, че е еквивалент на романтика, а романтиката води до… както и да е.
Кейт обиколи стаята и изгаси лампите. Свалихме обувките си и седнахме в удобните тапицирани кресла, поставени едно срещу друго пред горящата камина.
— Много добра идея, само дето е прекалено скъпо — каза Кейт.
— Спокойно де, нали Бейн ми подшушна нещо за петрола. Утре, щом борсата отвори, започваме да купуваме фючърси. После се обаждам на брокера си и залагам за началото на войната. Мислиш ли, че войната е свързана по някакъв начин с онова, с което се е заел Мадокс?
— Възможно е.
— Да… може би ще гръмне Багдад и ще ни спести войната. Възможно ли е това да е играта му?
— Не зная. Защо да спекулираме?
— Нарича се анализ. За това ни се плаща.
— В момента не съм на работа.
— Как ще се отрази атомната бомба в Багдад на цената на петрола? Ще скочи ли, или ще падне? И как да залагам за началната дата на войната, ако тя бъде изпреварена от ядрен взрив? Как мислиш?
— Мисля, че трябва да спреш да се тормозиш за това тази вечер.
Огледах затъмнената стая, осветявана единствено от огъня. Отраженията на пламъците танцуваха по блестящите маслени картини по стените. Навън вятърът бе набрал сила и го чувах как вие в комина и хвърля есенни листа в прозорците.
— Това наистина е романтично — казах. — Вече виждам разликата.
Тя се усмихна.
— На прав път си.
— Дано… А бе, даваш ли си сметка, че самият Уилям Ейвъри Рокфелер е чукал в тази стая?