Това в общи линии обобщаваше нещата и нито майор Шефър, нито аз имахме да добавим нещо.
И тъй, бяхме направили всичко, каквото можехме тук, а то не бе много. По закон обаче трябва да се започва от местопрестъплението, след което да се върви назад.
Номерът е да не се задълбочаваш в самия процес, а да помниш основната си задача — да намериш убиеца. Добрата новина бе, че имах заподозрян. Бейн Мадокс. Имах и вероятен заподозрян. Карл. Нито едно от тези имена обаче нямаше да се появи в доклада за убийство на щатската полиция.
— Агентите на ФБР ще идват ли тук? — попитах.
— Попитах ги и те отговориха, че ще дойдат други хора — екипът за събиране на доказателства. Онези в офиса ми не проявяват особен интерес към местопрестъплението.
„Естествено — помислих си. — Интересуват се повече от Бейн Мадокс, отколкото от Хари Мюлер. А Лайъм Грифит се интересува единствено от Джон Кори и Кейт Мейфийлд“.
За мен обаче беше важно да видя къде е умрял Хари Мюлер и да мисля за това как е срещнал смъртта си — като безпомощен дрогиран пленник, като полицейски служител на поста си, убит от човек или хора, които не са милеели толкова за живота на Хари Мюлер, колкото за собствените си интереси, каквито и да бяха те.
Запитах се дали Бейн Мадокс — ако наистина е бил той — се е опитал да намери друго решение на грижите, създадени му от появяването на Хари Мюлер на територията на Къстър Хил Клуб. Несъмнено бе имало момент, в който убийството не е било най-доброто решение, когато проблемът, какъвто и да е той, е можел да се реши по някакъв друг, по-хитър начин.
Повечето престъпници — от най-тъпите до най-умните — не разбират какви сили задействат, когато решат, че убийството ще разреши проблема им. Онези, които разбират, често се опитват да го направят да изглежда нещастен случай, самоубийство или естествена смърт. Така обаче обикновено оставят повече следи, отколкото биха оставили при най-обикновено убийство и обир.
Най-добрият начин да се скрие убийство включва пълното изчезване на тялото, което — заедно с местопрестъплението — съдържа прекалено много улики. Бейн Мадокс обаче имаше уникален проблем — бе трябвало да махне един осъден на смърт федерален агент от имота си и да го прехвърли в нечий чужд имот — в този случай щатска земя, — където трупът да бъде открит, преди полицията и федералните агенти да започнат да го търсят на негова територия. Следователно на територията на Мадокс имаше нещо — нещо различно от Хари Мюлер, — за което никой не би трябвало да знае.
Онова, което виждахме тук, бе решението на Мадокс. И то не бе лошо и набързо скалъпено, но нямаше да издържи на едно цялостно разследване.
Но ако теорията ми бе правилна, то единственото, от което се бе нуждаел Мадокс, преди да бъде заподозрян, бе времето. Кучият му син вече бе запалил фитила и той щеше да изгори, преди да успеем да намерим бомбата.
33
Качихме се отново в колата на Шефър, обърнахме и потеглихме обратно надолу. Никой нямаше какво да каже.
Стигнахме кръстовището, където маскираните щатски полицаи продължаваха да тероризират храстите. Шефър спря.
— Нещо ново?
— Черният джип направи обиколка преди десет минути и шофьорът ни попита какво правим.
— Какво му казахте?
— Казах му, че разчистваме храстите и листата, тъй като лесно могат да се запалят от някоя хвърлена цигара и да предизвикат горски пожар.
— Той хвана ли се?
— Отнесе се доста скептично. Каза, че никой досега не го е правил. Казах му, че тази година рискът от горски пожари е много голям.
— Добре. Ето какво — обадете се на капитан Стоунър и му кажете, че искам да прати два пътни екипа да започнат да пълнят дупките по пътя. Истински работници с двама полицаи, облечени като работници — и да се подпират на лопатите като тях.
Полицаят се усмихна.
— Слушам, сър.
— После вие се омитате оттук.
— Слушам, сър.
Шефър продължи към шосе 56.
— Мисля, че Мадокс вече знае, че е следен.
— Знаел го е от момента, в който Хари Мюлер е бил хванат в имота му в събота сутринта — отвърнах.