— Бети, обажда се Ханк Шефър…
— О, как си?
— Чудесно. А ти?
И тъй нататък. Любезностите са хубаво нещо, както и това, че на село всички познават всички и всички са роднини поне по съребрена линия… но, приятели, хайде да се захващаме за работа.
Накрая майор Шефър заговори по същество.
— Ще ми направиш ли услуга да видиш дали при теб има записан някой си Путьов? — Каза името буква по буква. — В списъка на пътниците за обедния полет до Бостън?
— Мога да ти кажа и без да проверявам. Имахме. После обаче получих обновен списък от централния компютър и видях, че се е отказал.
— За друг полет ли се е записал?
— Не. Какво е станало?
— Просто рутинна проверка. Обади ми се в кабинета, ако този Путьов изникне отново. Освен това искам копие на всички списъци и резервации за последните шест дни. По-късно ще мина да ги взема.
— Добре. Хей, знаеш ли? Вчера цъфнаха един мъж и една жена от ФБР и също поискаха копие на всички списъци. Пристигнаха с хеликоптер на ФБР, така че знаех, че са истински. Освен това си имаха и значки. Дадох им всичко, каквото поискаха. — Бети замълча за момент, после добави: — Мъжът се правеше на голям умник, обаче аз му дадох да разбере.
Не си спомням някога да съм се държал по друг начин освен любезно, но дори да се бях направил на умник пред нея, тя определено не ми го бе върнала. Е, лъжа.
Майор Шефър ми хвърли бърз поглед и каза на Бети:
— Благодаря…
— Какво става? Онзи тип каза, че било свързано със Зимната олимпиада. — Тя се разсмя. — Казах му, че беше през осемдесета. Жената беше приятна и си личеше, че й е дошло до гуша от тоя ненормалник. Кажи де, какво е станало?
— Не мога да кажа в момента, но искам разговорът да си остане между нас.
— И те казаха същото. Трябваше да ти звънна, но не ми се стори особено важно. А сега си мисля…
— Няма нищо, за което да се тревожиш. Обади ми се, ако Путьов се покаже. Става ли?
— Става. Приятен ден.
— И на теб. — Шефър затвори и ме погледна отново. — Е, чухте всичко.
— Бях много учтив с нея. Кейт? Не бях ли учтив с Бети?
Мълчание.
— Имах предвид, че Путьов е отменил резервацията си — каза Шефър.
— Да. Е, в такъв случай вероятно е още в хижата.
— Да. Не е направил нова резервация. Това са малки самолети и полетите обикновено са пълни. Не можеш да разчиташ да изтичаш на летището и да си намериш свободно място.
Шефър вече разполагаше с много неща и в главата му се въртеше какво ли не, но нямаше представа за онова, което надхвърляше разследването на убийство. Знаеше обаче, че в Къстър Хил става нещо, което е събудило интереса на федералните и не е трябвало да събужда неговия собствен интерес.
Приближавахме шосе 56.
— Ще ни направите ли услуга да ни хвърлите до Потсдам? — попитах го.
— Защо?
— Трябва да… всъщност опитваме се да избегнем Лайъм Грифит.
— Сериозно? А аз какво ще получа?
— Е, тогава просто ни оставете на шосе петдесет и шест. Ще продължим на автостоп.
— По-вероятно е да видите мечка, отколкото кола.
— Сериозно? Е, въоръжен съм.
— Не стреляйте по мечките. Ще ви закарам.
— Благодаря. — Обърнах се към Кейт, но тя изглеждаше малко студена. — Ще те черпя един обяд в Потсдам.
Мълчание.
— Макс е хубавица — отвори голямата си уста Шефър. — И е доста палава.
— Коя? А, жената от „Херц“. — Трябваше все пак да си го върна по някакъв начин.
Стигнахме кръстопътя и майорът спря колата и попита:
— Последно, към Потсдам ли?
Изпитах пристъп на дежа вю. Вчера се намирах на същото място, когато реших да видя Хари в моргата в Потсдам, вместо да изпълня заповедта и да отида в централата на щатската полиция.
Сега трябваше да решаваме дали да се изправим смело срещу Грифит и да загазим още повече, или да продължим към Потсдам и да се скрием.
— Накъде? — отново попита Шефър.
— Кейт? Потсдам или Лайъм?
— Потсдам — отвърна тя.
Шефър зави надясно и потегли на север към Потсдам.
Трудно е да разследваш убийство, когато не си на своя територия. Още по-трудно е, когато бягаш от хората, за които работиш, партньорът ти не може да те понася, а главният ти заподозрян е приятел на типове, които работят за президента.
Как все се накисвам в такива лайна?
34
Докато пътувахме през парка, поговорихме за случая. Когато стигнахме Саут Колтън, попитах Шефър дали познава Руди, собственика на бензиностанцията.
— Да, помня го от времето, когато обикалях този район. Защо?
— Той е местният плъх на Мадокс — обясних му и му разказах за кратката си среща с Руди Плъшока.