— Искам да наема кола — съобщих на дамата зад гишето.
— Значи сте дошли точно където трябва.
— Така и предполагах. Да ви се намира джип?
— Не. Имам един готов „Хюндай Акцент“.
— Какъв му е акцентът?
— Ъ?
— Ще го взема.
Използвах личната си кредитна карта, тъй като работодателите ми вече бяха платили за една кола. Да не говорим, че бягах от тях и щеше да им трябва малко повече време да проследят моята карта, отколкото своята собствена.
След петнайсет минути бях зад волана на една малка оризова горелка.
Потеглих обратно към центъра на града.
— Всъщност наемането на кола не отнема чак толкова време — отбеляза Кейт.
Май усещах накъде бие.
— Не, особено ако не искам копие от всичките им договори за последните четири дни.
— Да не говорим пък колко време можеш да спестиш, като не се заяждаш с жената от офиса.
По дяволите. Бяхме затънали до гуша, някакъв мегаломан се канеше да започва Трета световна война или нещо такова, а тя ми трие сол на главата, задето съм си позволил малко майтап на гишето на „Херц“ преди сума ти време. Добре де, вчера. Отказах да участвам в играта и запазих мълчание.
— Нали се сещаш, вече не си сам — информира ме тя.
И тъй нататък.
Стигнахме центъра и спрях до едно кафене.
— Искам кафе.
— Джон, сигурен ли си, че знаеш какво правиш?
— Да. Отивам да си взема кафе. Ти искаш ли?
— Отговори на въпроса ми.
— Зная какво правя.
— Какво правиш?
— Не зная.
— Колко дълго ще го правим това?
— Докато не разрешим случая или докато колегите ни не ни пипнат. Което стане първо.
— Е, мога да ти кажа кое ще стане първо.
— Кафе?
— Черно.
Слязох от колата и влязох в кафенето — нормално заведение, а не „Старбък“, където щеше да ми се наложи първо да посетя банкомата.
Поръчах две черни на явно отнесената млада дама зад щанда и докато тя водеше душевна битка с поръчката ми, забелязах край вратата стойка с брошури и безплатни диплянки. Взех петнайсетина и ги напъхах по джобовете си.
Кадетката зад тезгяха се опитваше да отгатне как точно работи машината.
— Трябва да проведа градски разговор. Мога ли да ползвам мобилния ви телефон?
— Ъ?
Кафето излезе долар и половина. Дадох й петачка.
— Задръжте рестото за разговора.
Тя ми подаде телефона си и набрах номера на Върха.
— Върха — отговори Джим. — Какво обичате?
— Обажда се господин Кори. Някакви съобщения за мен или за съпругата ми?
— Добро утро, господин Кори. Харесва ли ви престоят при нас?
— Джим, това са най-добре похарчените дванайсет стотачки на нощ. По-добре е дори от кабаретата във Вегас.
Джим за момент изгуби дар слово, но все пак успя да измрънка:
— Има две съобщения за вас. И двете са от господин Грифит. Желае да му се обадите. — Даде ми номера на господин Грифит. — Ще вечеряте ли при нас днес?
— Че как ще пропусна бекаса на Хенри? Направи ми една услуга. Обади се на Сони и му напомни, че е обещал да ми услужи със сако и вратовръзка. Става ли?
— Да, сър. Сигурно говорите за господин Демот от Наблюдателницата.
— Да. Занеси дрехите в стаята ми. Добре, ще се видим на коктейла. Хенри ще сервира печени паленца.
— Да, сър. Чух.
Затворих и подадох телефона на мацката, която май го взе за подарък. Поне нямаше да се тревожа, че ще си спомни нещо, ако федералните довтасат и започнат да задават въпроси.
Излязох. В главата ми се въртяха две мисли. Едната бе да престана с безразсъдството и егоизма и да помисля за кариерата на Кейт, да ида при Грифит и да изпея всичко, включително ГНУ, ЯДРО и СНЧ, с надеждата, че от ФБР ще се сетят какво готви Мадокс, преди да е станало прекалено късно.
Другата бе, че не бива да правя подобно нещо. И причината за това бе, че случаят беше много странен и вече нямах доверие на никого. С изключение на Кейт естествено, която ми се падаше съпруга, партньор, адвокат, пряк началник и агент на ФБР — всичко това без определен ред.
И макар дай вярвах, с Кейт човек никога не може да е сигурен какво ще стане в следващия момент.
Залагах съпругата и партньора си.
35
Върнах се в колата и й подадох кафето и купа диплянки и брошури.
— Трябва да отседнем някъде, и не в Потсдам.
— Може би няма да е зле да идем в Канада и да поискаме убежище.
— Радвам се, че си запазила чувството си за хумор.
— Не се шегувах.
Отпих от кафето и подкарах през центъра на Потсдам. Кейт прелистваше печатните материали. Казах й за обаждането ми до Върха.
— Много скоро Грифит ще поиска от щатската и местната полиция да започнат да ни издирват. А може и вече да го е направил. Мисля обаче, че можем да останем с една крачка пред него.