От друга страна, ако ми се наложеше да си пробивам път със стрелба, най-вероятно щях да изпитам недостиг на патрони. Основното при мунициите е, че винаги е по-добре да имаш повече, отколкото са ти необходими, защото ако са по-малко, нещата обикновено тръгват на зле.
Освен това, може би не трябваше да питам Кейт за мунициите. Сигурно сега тя се питаше дали не планирам нападение срещу Къстър Хил Клуб. Аз самият не бях много наясно по въпроса, но това бе една от възможностите.
И тъй, реших първата ми стъпка да е да ида в Къстър Хил Клуб и да разбера какви ги е замислил Мадокс. Знаех, че ако ми потрябват допълнителни муниции, домакинът ми може направо да ме зарине с тях.
Потеглих, включих радиото и се заслушах в някакво токшоу на френски, излъчвано на живо от Квебек.
Нямах представа за какво си говорят, но явно всички бяха намислили нещо. Различих думите „Ирак“, „Америка“, „Буш“ и „Хюсеин“.
От мелодичния френски ме заболя главата и започнах да превключвам другите канали с надеждата да намеря някакви новини, в които да се спомене за инцидент по време на лов. През цялото време обаче хващах разни диджеи и местни реклами. Накрая се спрях на някаква кънтри станция и Ханк Уилямс започна да вие „Твоето невярно сърце“. Защо харесвам тази музика си остава загадка за мен и тайна, която не споделям с много хора.
Времето продължаваше да е добро, пътят — сносен и не много натоварен, така че се движех доста добре.
Отворих пакета с пастите и захапах първата, после се насладих на втората. Истинско изучаване на шоколада.
Похапвах, карах и слушах Ханк да пее „Хей, хубавелке“.
Първо, Кейт бе на достатъчно безопасно място в пансиона на Уилма, стига да не получеше пристъп на дълг, чест и патриотизъм и да не решеше да се обади на Уолш или Грифит.
Тя ми е мъничко по-схватлива, отколкото изглежда, така че се надявах че е в пост 9/11 умствена нагласа и разбира, че в Ню Йорк и Вашингтон става нещо много странно и че не бива да се обажда на никого.
Второ, последния път, когато се срещнахме с майор Шефър, той бе на наша страна. Това обаче можеше да се промени много бързо. А можеше и никога да не е бил на наша страна. Ако някой щатски полицай ме спреше по пътя, щях да имам отговор на това, преди да стигна до Къстър Хил Клуб.
Трето, Том Уолш. Той всъщност не беше съвсем в течение със ставащото тук и в момента сигурно беше загазил, че е пратил възможно най-неподходящите агенти тук да работят по случая с изчезналия Хари Мюлер. Е, ако бе затънал до шия в лайната, определено си го беше заслужил. От друга страна, първоначално бе искал аз да съм на мястото на Хари. За какво изобщо ставаше дума?
Четвърто, Лайъм Грифит, Изпълнителя. Навремето беше приятел на моя враг, заминалия си по живо, по здраво Тед Наш от ЦРУ, а както казват арабите, всеки приятел на моя враг е мой враг. Особено ако и двамата са задници. Трябваше да избягвам този тип, докато не се окажа в положението да му натрия носа.
И накрая, но не на последно място, Бейн Мадокс, който явно преди време се бе опитвал да започне термоядрена война, за да види какъв ще е изходът. Засега това бе толкова откъснато от всичко останало, че не можех да го схвана. Но всички дребни детайли, които бях видял лично, в това число и срещата ми с господина, като че ли сочеха в тази посока. Помислих си, че може би Мадокс е гледал прекалено много филми за Джеймс Бонд, докато се е оформял като личност, и е бил прекалено голям фен на лошите гадове.
Бейн Мадокс обаче не беше някакъв лош филмов герой с чуждестранен акцент, а типично американско момче, герой от войната и истинско въплъщение на успеха. Готин пич с термоядрено предсмъртно желание.
Но, както би казал психотерапевтът ми, ако имах такъв, „Джон, термоядрената война вече е минало и трябва да продължаваме напред“. Точно така. Проблемът в момента бе да се изясни какво прави Бейн в голямата си къща, за да превърне миналия си провал в успех.
Стигнах по второстепенния път до Колтън, продължих на юг по шосе 56 и влязох в заспалия Саут Колтън. Естествено видях Руди Плъшока — приказваше си с някакъв тип в пикап.
Не се сдържах и спрях.
— Здрасти, Руди!
Той ме видя и бавно се приближи.
— Пак се изгубих — казах.
— О, ти ли си? Как я караш? Имаш нова кола — забеляза той.
— Не, същата си е.
— Стига де! Вчера караше таурус.
— Така ли? А бе, видяхте ли се с господин Мадокс снощи?
— Тъкмо щях да ти кажа. Той не искаше.
— На мен ми каза, че иска.
— Сериозно?
— Така каза. Виж, съжалявам, че му казах, че си ме посъветвал да си искам парите предварително.
— Да… опитах се да му обясня, но той каза, че това били глупости.