— Къде е колежката ви? — попита Мадокс.
— Пее тиролски песнички.
Той се ухили.
— О, значи стаята във Върха ви харесва?
Не отговорих.
— Всъщност отсядал съм там няколко пъти, просто да сменя обстановката. Харесва ми езерото — тук нямам езеро. Имотът е добър, но храната ми се вижда прекалено… ами, континентална за моя вкус. Предпочитам простата американска кухня.
Отново не отговорих.
— Още ли държат онзи френски готвач? — попита той. — Анри?
— Да.
— Голям перко, като всички готвачи. Обаче ако му влезете под кожата, ще ви приготви нормална телешка пържола без разни мистериозни сосове.
Да не би този задник да се опитваше да ми каже нещо? Знаех, че не бива да споменавам, че с Кейт сме женени, но бях нарушил едно от другите основни правила, когато му казах къде сме отседнали, и сега той явно планираше да си играе с мен.
Изглеждаше в настроение за бърборене — подобно на повечето заподозрени, когато с тях говори ченге.
— Като стана въпрос за французите, какъв им е проблемът?
— Че са французи.
Той се разсмя.
— Точно така. — Потупа вестника на бюрото си. Видях, че е „Ню Йорк Таймс“. — Видяхте ли статията на първа страница? Нашите верни френски съюзници намекват, че ще трябва да се оправяме сами в Ирак.
— Видях я.
— Моята теория е, че са изгубили някаква много важна част от генетичното си богатство по време на Първата световна война. Един милион храбри войници са измрели в окопите. И кой е останал да прави деца? Умствено и физически недоразвитите, страхливците и мамините синчета. Какво мислите?
Мислех, че не му е останал и грам шибан ум, но премълчах.
— Генетиката не е най-силната ми област.
— Е, това е просто мое предположение. От друга страна, в батальона ми имаше двама бивши френски войници. Единият беше от Чуждестранния легион, а другият — парашутист. Постъпиха да се сражават в американската армия и наистина се сражаваха. Обичаха да убиват комунисти. Големи смелчаги.
— Дотук с теорията ви.
— Не. Франция не ражда достатъчно мъже като тях. А може и да ражда, но феминизираното им общество ги отбягва. Вече не уважават бойния дух. Ние обаче го уважаваме. Войната с Ирак ще приключи за по-малко от тридесет дни — каза прочувствено той.
— Кога ще започне?
— Не зная.
— Аз пък си мислех, че имате високопоставени приятели.
— Е… всъщност зная. — Той се поколеба. — Заложете на средата на март. Около деня на свети Патрик.
— Аз пък казвам в края на януари.
— Залагате ли стотачка?
— Готово.
Наистина си стиснахме ръцете.
— Когато изгубите, ще дойда да ви потърся — каза той.
— Федерал Плаза двадесет и шест. — Погледнахме се в очите. — А ако вие изгубите, аз ще дойда да ви потърся.
— Позвънете в офиса ми в Ню Йорк. Не е далеч от службата ви, Дуейн Стрийт. ГОКО. Всъщност бях там, когато самолетите удариха… Никога няма да го забравя… Вие на работа ли бяхте? Видяхте ли го?
— Тъкмо щях да вляза в Северната кула.
— О, Боже…
— Хайде сменим темата.
— Става. Та госпожица Мейфийлд ще се присъедини ли към нас?
Странен въпрос, като се имаше предвид, че тя си упражняваше тиролските йодлери, особено при положение, че имах на разположение само петнадесет минути с Негово величество. Може би я харесваше, а може би искаше да знае дали не съм дошъл да го арестувам.
— Днес съм само аз.
— Аха… Е, аз така се разприказвах, че забравих да ви попитам каква е целта на посещението ви.
Целта на посещението ми бе разследване на убийство, но не исках веднага да започвам по същество. Обикновено това слага край на представлението и те молят да си тръгнеш.
— Просто реших да намина и да ви благодаря за предложението ви за помощ при издирването.
— Няма нищо. Много съжалявам за лошата новина.
— Да, аз също.
Оттук нататък би трябвало да побъбрим още малко, да му благодаря, че е добър гражданин, и да си тръгна. Реших обаче засега да загърбя темата.
— Мога ли да хвърля един поглед? — попитах и кимнах към прозореца.
Той се поколеба, после сви рамене.
— Разбира се.
Станах и отидох до прозореца. Директно зад хижата се разкриваше изглед към издигащия се хълм, на чийто връх се намираше кулата с какви ли не електронни джаджи. Запитах се дали не е свързана по някакъв начин със СНЧ антената.
Виждаха се и няколко стълба. По трите дебели кабела кацаха и излитаха птици. Не забелязах да светят, да пушат или да отлитат уплашено. Приех го за добър знак.
По-нататък имаше голяма сглобяема постройка. Вратите бяха отворени и вътре се виждаха няколко коли — черен джип, син микробус и трактор. Отпред бяха паркирани няколко високопроходими коли — вероятно ги използваха за патрулиране из имота. Очаквах полковник Мадокс да има и поне няколко модерни танка, но никъде не успях да видя следи от вериги.