— Беше на третата ми доброволна смяна. Определено предизвиквах късмета си — каза той.
— Така излиза.
Хари не се беше оказал такъв късметлия.
— Но знаете ли какво? Бих постъпил отново по същия начин.
Помислих си, че трябва да му напомня, че определението за „луд“ е да правиш отново и отново едно и също нещо, като очакваш различни резултати.
Странното, разбира се, бе, че, както беше споменала Кейт, с Бейн си приличахме и че ако не беше убил мой приятел и не се опитваше да завладее или преебе планетата, сигурно щях да го харесам. Всъщност той като че ли също ме харесваше — въпреки нахалните ми въпроси. Но пък аз не бях убил никой от неговите приятели и все още не бях скапал плановете му да гръмне планетата или каквото там беше замислил да прави. Затова нямаше причина да не мисли, че съм точен пич.
— Случвало ли се е да ви раняват по време на служба? — попита той, докато изучавах останалите снимки.
— Случвало ми се е.
— В армията или в полицията?
— В полицията.
— Значи знаете, че е доста травмиращо — каза той. — Толкова е далечно от нормалното ежедневие, че всъщност не можеш да схванеш какво се е случило.
— Мисля, че го схващах.
— Искам да кажа, че когато участваш в битка — или в полицейска акция, — очакваш да те ранят или да те убият и си мислиш, че си готов за това. Но когато наистина се случи, не можеш да повярваш, че се е случило точно на теб. Вашата реакция не беше ли такава?
— Наистина мисля, че схванах какво се случва.
— Наистина ли? Е, може би хората реагират по различен начин. — Мадокс реши да разшири темата. — После, след като проумееш какво се е случило, изпадаш в друго състояние на ума. Или, да перифразирам Уинстън Чърчил, няма нищо по-удовлетворяващо от това да те застрелят и да оцелееш.
— Абсолютно. Алтернативата е да те застрелят и да умреш.
— Точно там е работата. Това е изживяване на границата на смъртта и ако оцелееш, вече никога не си същият. Имам предвид, в положителен смисъл. Чувстваш се… еуфорично… изпълнен със сила. Почти безсмъртен. Вашият случай какъв беше?
Спомних си как лежа в канавката на Сто и втора улица, след като двама испаноезични господа бяха изстреляли и аз не знам колко куршума по мен и се бяха отчели с невзрачните три попадения от шест метра. Спомних си как гледах кръвта ми да изтича в канавката пред лицето ми.
— Как се почувствахте? — попита той.
— Няколко месеца бях като преебан.
— Но чак по-късно. Това не промени ли живота ви?
— Да. Сложи край на кариерата ми.
— Е, това е голяма промяна — каза той. — Искам да кажа, не промени ли начина, по който гледате на живота? Как мислите за бъдещето? Например, че Бог е замислил нещо голямо — лично за теб.
— Като какво например? Да ме застрелят пак ли?
— Не… Искам да кажа…
— Защото ме застреляха пак.
— Сериозно? Пак по време на служба?
— Ами да. Не бях на екскурзия.
— Помислих, че кариерата ви е приключила.
— Сега съм на кариера номер две — обясних. — Беше един либиец. Още го търся.
— Аха. — Мадокс като че ли реши да задълбае в темата. — Явно приемате покушенията срещу вас лично.
Оставяш заподозрения да говори, защото може да те насочи към нещо. И дори да не разкрие престъплението си, неизбежно издава нещо за себе си.
— Когато по мен стрелят, съм склонен да го приемам лично, дори и да не се познаваме.
Той кимна.
— Това е интересно, защото в битка никога не го приемаш лично и дори не помисляш да откриеш човека, който е стрелял по теб. Това е последното, за което мислиш.
— Значи не се сърдите на жълтуркото, който ви е надупчил?
— Изобщо. Той просто си вършеше работата. Както и аз своята.
— Много великодушно. А не ми приличате на прощаващ човек.
Той сякаш не ме чу и продължи:
— Войниците не гледат на враговете като на личности. Врагът е една голяма безформена заплаха. Затова не е важно кой именно се опитва да те убие или кого убиваш ти, стига онзи, по когото стреляш, да носи същата униформа като онзи, който е стрелял по теб. Стреляш по униформи, не по хора. Разбирате ли?
— Е… така и не видях либиеца, но двамата испаноезичници, които се опитаха да ме убият, носеха впити черни джинси, лилави тениски и обувки с високи токове.
Той се усмихна.
— Е, не можете да тръгнете да стреляте по всеки облечен по този начин. Аз обаче бих застрелял всеки, който прилича на враг.
— Това е подсъдно.
— Отмъщението е нещо много здравословно, но не е задължително да е лично — обясни ми той. — Всеки вражески боец върши работа.
— Може и да не е толкова здравословно, колкото си мислите.
— Не съм съгласен. Отмъщението води до прекратяване на спора. За съжаление, онази война свърши, преди да успея да се върна и да изравня точките.