Внезапно ми хрумна, че ако този тип наистина се окаже убиецът на Хари, адвокатът му може да пледира за невменяемост и съдията ще каже: „Съгласен съм. Клиентът ви няма и грам шибан ум“.
Този човек като че ли се бе изгубил в чистилището, след като Съветите изплуваха с корема нагоре и не бяха останали по-големи врагове, достойни за вниманието му — в смисъл, че нямаше кой да бъде убит, за да може Бейн Мадокс да се изживее като спасител на страната.
После бе дошъл 11 септември 2001-ва. И бях сигурен, че точно това е в основата на всичко.
Мадокс внезапно смени темата.
— Успяхте ли да отидете в гората?
— Малко, тази сутрин. Защо?
— Чудех се дали сте видели мечки.
— Още не.
— Постарайте се да видите, преди да си тръгнете към града.
— Защо?
— Много са интересни.
— Не ми се виждат особено интересни по Нешънъл Джиографик.
Той се усмихна.
— Не можете да ги надушите по телевизията. Тръпката е да се изправиш лице в лице с диво животно, за което знаеш, че може да те убие.
— Определено е тръпка, сигурен съм.
— Но ако сте въоръжен, не е честно. Интересното при мечките е, че всъщност можеш да общуваш с тях. Те са опасни, но не са опасни. Следите ли мисълта ми?
— Май я изгубих след първото „опасни“.
— Добре, помислете си за лъва и агнето. С тези животни нещата са точни и ясни. Нали?
— Да.
— Но мечките — особено черните мечки — са много по-сложни. Те са интелигентни, любопитни и често приближават хората. В деветдесет и пет процента от случаите целта им е да получат някакво лакомство. Но в останалите пет — а никак не е лесно да се каже кои точно са те — целта им е да те убият. — Мадокс пристъпи към мен. — Точно това ги прави интересни.
— Прав сте. Определено е интересно.
— Разбирате ли какво искам да кажа? Потенциалът за смърт е налице, но вероятността е малка и затова си склонен да се изправиш срещу мечката заради тръпката. Сърцето ти бие бясно и замръзваш между желанието да се биеш и да избягаш. Разбирате ли?
Не надушвах алкохол в дъха му, но може пък да пиеше водка, да се е насмъркал с нещо или просто да е сбъркан.
— Виж, гризлито и бялата мечка са друга история — продължи той. — При тях знаеш точно какво си мислят.
— И какво точно?
Той само си погледна часовника.
— Е, благодаря, че се отбихте. Ако… е, ако има нещо… ако направите някакъв фонд за господин Милър… моля да ме уведомите.
Вбесих се, но поех дълбоко дъх и се успокоих. Наистина ми се искаше да му пусна куршум в червата и да го гледам как умира бавно, докато му обяснявам за Хари Мюлер и че това, че съм го застрелял, е съвсем лично, че няма нищо общо с професията и че за това не ми се плаща.
Той като че ли очакваше да кажа довиждане, но аз продължих да си седя и да мълча.
— Между другото, снощи оттук мина един наш общ приятел. Руди.
Или пък може би щях да му обясня, че съм го застрелял в името на Бог и родината. Не знаех какво е замислил, но бях съвсем сигурен, че трябва да бъде спрян и че ако не го направя сега, то онзи, които се опита да го спре по-късно, ще е безнадеждно закъснял. Бейн Мадокс би ме разбрал.
— Руди — повтори той. — От бензиностанцията в Саут Колтън.
Пъхнах ръце в джобовете на коженото си яке и дясната ми хвана дръжката на глока.
— Изглеждаше малко притеснен — продължи Мадокс. — Беше останал с впечатлението, че съм ви помолил да му предадете, че искам да го видя.
— Вие искахте ли?
— Не. Защо сте му го казали?
Но ако го застрелях още тук и сега, само той щеше да знае защо. Но пък може би това щеше да е достатъчно.
Но може би трябваше да науча още нещо. Полицията и ФБР определено биха искали да научат още нещо.
— Детектив?
А може би, за да съм честен със себе си, просто не можех да извадя пистолета и да застрелям невъоръжен човек. И за да съм още по-честен, Бейн Мадокс ме беше заинтригувал… не, беше ме впечатлил. Освен това беше застрелван — преживял беше една война и беше, или вярваше, че е патриот, който продължава да изпълнява дълга си. Сигурно щеше да се смее, ако му кажех, че всъщност е убиец психопат.
— Господин Кори? Чухте ли ме?
Погледнахме се и ми се стори, че позна какво се върти в главата ми. Всъщност очите му се спряха върху дясната ми ръка, която стискаше пистолета в джоба.
Известно време никой не каза нищо.
— Защо сте му казали да ми предаде, че сте добър стрелец?
— На кой?
— На Руди.
— Руди ли? — Поех си дъх и извадих ръката си от джоба. Без пистолета. — Руди. Руди. А, Руди. Как е Руди?