— А това… — тя свали някаква кутия от лавицата, — това е мечешко гръмче.
— Ъ?
— Като сигнален пистолет. Разбирате ли? Ето, тук пише, че сигналната ракета излита на височина четиридесет метра и може да се види от петнайсет километра през деня и от трийсет нощем.
— Ясно… — В главата ми светна малка сигнална лампичка. — Да… това може и да свърши работа.
— Когато изстреляте патрона, той издава звук със сила сто и петнадесет децибела. Ще изкара акъла на всяка мечка.
— Аха. И мечката ще се наака от страх.
Тя се засмя.
— Да. Ето. — Подаде ми кутията и аз я отворих. Вътре беше устройството за изстрелване, на големина и външен вид колкото малко фенерче, и шест сигнални ракети колкото батерия АА. Но пък това дребно нещо вдигаше сериозна врява.
— Просто пъхате заряда тук, натискате това копче и ракетата излита. Ясно ли е? Само не го насочвайте към лицето си — каза Леели и пак се разсмя.
Всъщност нямаше да бъде насочено към моето лице, ако и когато се наложеше да използвам това чудо.
— И не го насочвайте към мечката — продължи тя. — Ясно? Може да я нараните или да предизвикате горски пожар. Не бихте искали да подпалите гората, нали?
— Тъй ли?
— Разбира се. Добре, ще получите ярка светлина, също като… какво пише тук? Около петнадесет хиляди свещи. — Леели се усмихна. — Ако я видя или чуя, ще дойда да ви търся. Това е трийсет долара. Става ли?
— Става.
— Значи взимате въздушния клаксон и мечешкото гръмче. Нали така?
— Да… Всъщност ще взема две мечешки гръмчета.
— Компания ли имате?
— Не, но ще стане чудесен подарък за рождения ден на петгодишния ми племенник.
— Не, Джон. Не. Това не е играчка. Това е голяма пиратка, с която си играят само възрастни. Всъщност ще трябва да подпишете АТО формуляр, за да го купите.
— Атомен формуляр?
— Не. Алкохол, тютюн и оръжия.
— Сериозно? — Взех още една кутия и отидохме до касата. Благодарих наум на шибаните мечки, че ми помогнаха да разреша проблема.
Леели ми даде формуляра от Бюрото за алкохол, тютюн и оръжия, в който писмено заявих, че закупените от мен мечешки гръмчета ще бъдат използвани единствено за легитимно контролиране на досаждащи диви животни.
Е, това доста се доближаваше до намеренията ми, така че подписах.
На тезгяха имаше кутия шоколадчета и взех едно за Кейт. Щях да взема две, но не исках дай развалям вечерята.
— Това ли е всичко? — попита Лесли.
— Аха.
Тя маркира мунициите, въздушния клаксон, чорапите, шоколадчето и двете мечешки гръмчета.
Платих й с последните си пари в брой. Не ми достигнаха два долара и се канех да се откажа от шоколадчето, но Леели ме спря.
— Аз черпя — каза и ми подаде визитката си. — Мини утре и кажи от какво още имаш нужда. Приемам чекове, а в градчето има и няколко банкомата.
— Благодаря, Леели. Ще се видим утре.
— Надявам се.
Аз също.
Върнах се в микробуса на Руди и потеглих към пансиона на Уилма.
Мечки. Мадокс. Атомна бомба. СНЧ. Путьов. Грифит.
Асад Халил, либийският терорист със снайпера, в момента изглеждаше като невинно момченце.
41
В 16:54 завих по дългата алея към пансиона на Уилма.
Видях някаква жена да наднича през прозореца на главната къща. Несъмнено бе Уилма и очакваше любовника си компютърджия. Сигурно се чудеше кой ли е този тип в микробуса.
Спрях при Езерната къща, събрах торбите от спортния магазин „Шийнтъл“ и почуках на вратата.
— Планинарят идва.
Кейт отвори и влязох.
— Откъде взе този ван? — попита тя.
— От Руди — обясних. — Важно е да сменяш колите, когато бягаш.
Тя не коментира.
— Как мина? Какво има в тези торби?
— Мина добре, макар Бейн все още да не гълта правилните лекарства. Чакай да ти покажа какво съм купил.
Изсипах съдържанието на двете торби върху кухненската маса.
— Чисти чорапи за мен, малко допълнително муниции и пълнители за нас…
— Защо?
— Въздушен клаксон и две мечешки гръмчета…
— Две какво?
— Подплашва мечките и сигнализира, ако си загазил. Доста хитро, нали?
— Джон…
— Ей, страхотен спортен магазин. Не знаех, че толкова много неща се продават маскирани. Ето ти шоколадче.
— Взе ли нещо за ядене?
— И аз хапнах шоколадче.
Седнах на стола в кухнята, свалих обувките и чорапите си, върху чиито стъпала видях власинки от килима и поне един дълъг черен косъм, за който се надявах да е на Бейн Мадокс, Кайзер Вилхелм или Хари Мюлер.
— Това е от кабинета на Мадокс — казах. — Имам предчувствието — всъщност надявам се, — че Хари е седял на същия стол, на който седях и аз.