Тя кимна.
Прибрах чорапите в найлонова торбичка, откъснах един лист от бележника си, записах набързо часа, датата, метода и мястото на вземане на пробата, подписах се и прибрах листа в плика.
После извадих мечето за косми от джоба си, махнах защитния калъф и отлепих първия пласт залепваща се хартия, който беше покрит с влакна и косми.
— Това е от килима във фоайето — обясних и внимателно залепих хартията за вътрешната страна на найлоновия плик. — Веднъж отмъкнах сандвича с шунка на един заподозрян в убийство от кухнята му — казах и започнах да пиша. — Получих достатъчно ДНК, за да го свържа с престъплението… но адвокатът му възрази, че доказателството не било взето по правилата — било откраднато, без разрешително, и затова не можело да се използва. Наложи се да се закълна, че заподозреният ми е предложил полуизяден сандвич… — Поставих бележката върху плика и завърших: — Е, съдията здравата се посмя. — Завих плика и се обърнах към Кейт. — Имаш ли лепенка?
— Не, но ще взема. Е, и какво стана?
— С кое? А, с доказателството. И тъй, адвокатът ме разпитва защо му е на обвиняемия да ми предлага полуизяден сандвич с шунка, аз седя на свидетелското място двайсет минути и обяснявам кое как се е случило и защо съм пъхнал сандвича в джоба си, вместо да го изям. — Усмихнах се, като си спомних показанията си. — Съдията беше страшно впечатлен от глупостите ми и обяви, че сандвичът може да се използва като доказателство. Адвокатът пощуря и ме обвини в лъжа.
— Е… все пак си е било лъжа. Ще го отречеш ли?
— Беше в сивата зона.
Тя не коментира.
— Онзи тип осъдиха ли го?
— Справедливостта възтържествува.
Намерих кърпата за ръце в дъното на втората торба.
— Това е от пикалнята на долния етаж, избърсах с нея това-онова — обясних на Кейт и написах бележка за кърпата. — Това попада в категорията на сандвича с шунката. Беше ли ми предложено да задържа кърпата за ръце, или съм я взел без разрешително за обиск? Какво ще кажеш?
— Не е моя работа да се произнасям. Ти трябва да го кажеш.
— Правилно… — Довърших бележката и прочетох на глас: — Предложена ми от Карл, служител на заподозрения, когато забеляза, че… какво? Че е заяла в ципа ми?
— Ще се наложи да го измислиш някак.
— Права си. Ще го довърша после. Добре, значи с малко късмет някои от тези косми и власинки от Къстър Хил ще съвпаднат с намерените по Хари, а също така може би негови косми и власинки са останали в Къстър Хил и са се смесили с това тук.
— Добра работа, Джон — каза Кейт. Това бе единственият й коментар.
— Благодаря — отвърнах. — Навремето бях добър детектив.
— Все още си.
Дрън-дрън.
— Мисля, че вече разполагаме с достатъчно проби и други доказателства, за да се обадим на Том Уолш и да се върнем възможно най-бързо в Ню Йорк — каза тя.
Игнорирах предложението й и й показах новите си вълнени чорапи.
— Ще вземем още една серия проби от хижата. Какви чорапи носиш?
Тя отговори на въпроса ми с въпрос:
— Сериозно ли говориш за поканата за вечеря?
— Да — казах и прибрах мечето за косми в джоба си. — Колко пъти се случва заподозреният убиец да те покани на вечеря?
— Е, Борджиите са го правели най-редовно.
— Сериозно? Те кои бяха? От италианската мафия, нали?
— Не, били са италиански благородници. Имали навика да отравят поканените си на вечеря гости.
— Наистина? И гостите продължавали да идват? Ама че глупост от тяхна страна.
— Точка за теб — каза тя и скъса опаковката на шоколадчето.
— Искаш ли да го опитам и да видя дали не е отровно? — попитах.
— Не, но ако си гладен, ще ти дам половината.
— Пазя си апетита за вечеря.
— Аз няма да отида там.
— Скъпа, той специално те покани.
— Ти също няма да отидеш — отсече тя. — Разкажи ми какво си говорихте.
— Добре, но първо се обади на Уилма.
— Защо?
— Кажи й, че ще й върнеш лаптопа преди шест и половина, и я помоли за лейкопласт.
— Добре. — Тя тръгна към бюрото, а аз закрачих бос към дивана, тъй като не исках да омърлям новите си чорапи в пансиона на Уилма.
Кейт вдигна слушалката.
— Освен това я помоли да ти се обади незабавно, ако мъжът ти мине покрай къщата с бял хюндай — добавих.
Очаквах да бъда наречен инфантилен идиот, но вместо това Кейт се усмихна.
— Добре.
Доста странно чувство за хумор от нейна страна.
Кейт звънна, благодари на Уилма за лаптопа и обеща да й го върне преди шест и половина.
— Мога ли да ви помоля за още две услуги? Трябва ми някакъв лейкопласт или скоч. С удоволствие ще го платя. Благодаря. О, и ако случайно видите мъжа ми да минава с бял хюндай, бихте ли ми звъннали незабавно? — Усмихна се, докато Уилма казваше нещо. — Просто приятел, но… ами… да…