Лутър поне реши, че е смешно.
Мадокс — сега беше пред мен — изглеждаше малко напрегнат, а може би бе прекалено зает и не отговори на въпроса ми.
Както и да е, Карл метна пушката си на рамо и успях да я разгледам по-добре. Автоматична „Браунинг“, дванайсети калибър, можеше да изстреля пет куршума толкова бързо, колкото можеш да дърпаш спусъка и да се задържиш на крака. За Карл това нямаше да е проблем.
Колтът на Мадокс имаше седем патрона в пълнителя и един в цевта. Пистолетът бе прочут с неточността си, но ако заобленият му куршум те уцели където и да е, ще те прати във въздуха, а както обичат да казват моите приятели — бивши военни, „убива те не друго, а падането“.
Карабината М16 на Лутър беше съвсем друга порода. Много точна на средни разстояния, а ако това в ръцете му бе напълно автоматичната версия, значи можеше да изстреля двадесет обвити в стомана куршума за по-малко време, отколкото ще ти трябва да си помислиш: „Мамка му, уби ме“.
Във всеки случай бяхме изгубили Дерек, момчето с клаксона — той вероятно имаше среща с ушен лекар — и сега двамата с Кейт трябваше да се справяме с трима души. Но те не бяха обичайните улични леваци — като испаноезичните ми приятели, които едва ли не си затваряха очите, когато стреляха срещу мен, или господата от Близкия изток, за които честно вярвам, че не е възможно да се опитват да уцелят някого, когато стрелят със своите АК–47.
Пък и тези тримата не бяха само с военно обучение, а и ние двамата с Кейт бяхме в окови, без колани, боси и в тясно затворено пространство.
С две думи, не беше времето да гърмим мечки. Надявах се Кейт да го разбира.
Освен това трябваше да стигнем до СНЧ предавателя.
Видях Карл да бърка под голямата кръгла маса за карти, след което отстъпи назад. Пред очите ми масата започна да се движи нагоре. Чух бръмченето на електромотор. Масата продължи да се издига заедно с кръглия килим под нея и кръгла част от пода под килима. Вече виждах хидравличното бутало. Когато краката на масата, килимът и участъкът от пода стигнаха на метър и половина височина, движението спря. Дупката бе с диаметър около метър и двадесет.
Карл седна на пода, спусна крака в дупката и изчезна. След малко в мрака долу се появи светлина.
— Кейт, ти си първа — каза Мадокс.
Тя се поколеба, така че той я сграбчи за ръката и я бутна към дупката.
Кейт едва не падна заради оковите.
— По-полека, задник такъв — посъветвах го.
Той ме погледна.
— Още една дума и тя ще съжалява. Ясен ли съм?
Кимнах.
Мадокс поведе Кейт към ръба на отвора.
— Това е вита стълба. Хвани се за парапета и слизай. Бързо.
Кейт седна на пода и се вмъкна в дупката.
Мадокс ми направи знак да отида до ръба.
— Давай.
Лутър ме бутна и тъкмо да му кажа на тоя малоумник, че си играе със собствената си безопасност, Мадокс му изкрещя:
— Назад, идиот такъв!
— Няма да го ухапя — казах.
Гледах към дупката. Мадокс, който не беше идиот, отстъпи и вдигна колта.
— Спри.
Спрях.
— Готово — разнесе се гласът на Карл след секунда.
— Кейт е долу и Карл е насочил пушката си в главата й. Имай го предвид — каза Мадокс и посочи отвора. — Тръгвай.
Седнах на пода и спуснах окованите си крака, докато не усетих първото стъпало. Знаех, че след като с Кейт се озовем в подземието, никой горе няма да успее да ни намери.
— По-живо — каза Мадокс. — Графикът ми е натоварен.
И вдигна предпазителя на автоматичния си пистолет, с което ми даде знак да се размърдам.
Спуснах се по спиралното стълбище, което се виеше около хидравличното бутало. Не ми беше лесно да се движа окован, но ръцете ми бяха свободни, така че се хванах за двете перила и почти се плъзнах надолу.
Между другото Мадокс можеше да реши да ни сложи и белезници, така че трябваше да действам, преди това да се случи. Знаех, че Кейт също разбира това.
До пода долу имаше около шест метра, или колкото двуетажна сграда. Не ми трябваше особено усилен умствен труд, за да се сетя, че това е противоатомното скривалище.
В края на спиралното стълбище имаше кръгла бетонна стая, осветена от голи флуоресцентни крушки.
Срещу последното стъпало, на около три метра, се виждаше блестяща стоманена врата като на трезор, вградена в бетонната стена.
— Легни по очи — каза Карл зад гърба ми.
Обърнах се и го видях в другия край на кръглото помещение, насочил пушката си към Кейт, която вече лежеше по очи на пода.
Това можеше да е добър момент за действие, но преди да се реша, Карл приближи дулото до главата на Кейт и изкрещя:
— Три! Две…
Проснах се на бетонния под.
— Чисто е! — викна Карл.
Чух Мадокс бързо да слиза по стълбището — явно го бе практикувал неведнъж.