— Кой е той?
— Беше. Бейн Мадокс, собственикът на тази хижа — каза Кейт.
— Къде е?
— В противоатомното си скривалище. Мъртъв — отговорих и добавих: — Аз го убих.
Мълчание.
— И това е всичко, което е нужно да знаеш — и всичко, което казваме.
— Трябва да дойдете с мен.
— Къде ще ходиш, Лайъм?
— Казах ви. В града. Хеликоптерът ни чака на летището.
— Не можем да напускаме местопрестъплението — уведомих го. — Майор Шефър държи да останем.
— Добре. Тогава и тримата ще останем един час тук при щатската полиция, за да можете да обясните какво се е случило. После ще се наложи да настоявам полицията да ви предаде на мен.
Погледнах Кейт и тя кимна. Обърнах се към Грифит.
— С Кейт ще ограничим изявленията си само до случая с убийството на Хари Мюлер. Всичко друго е въпрос на националната сигурност и няма да се обсъжда, докато не се върнем на Федерал Плаза. Ясно ли е?
— И каква е ролята на националната сигурност в убийството на офицер от ЦРУ?
— Лайъм, не мисля, че нивото ти на достъп е достатъчно високо, за да мога да ти казвам подобни неща — отвърна Кейт.
Той изглеждаше малко ядосан, но успя да пусне една остроумна забележка:
— Тед винаги е имал високо мнение за теб, Кейт.
— Не и последния път, когато разговаряхме.
Лайъм Грифит все пак не е идиот.
— Вие двамата или сте загазили здравата, или ще бъдете наградени. Затова просто ще си затворя устата, докато не разбера кое от двете ще стане.
— Днес май загряваш по-бързо от обикновено — отбелязах.
Прекарахме един час с майор Шефър, щатските детективи и следователите — в смисъл, увъртахме по централния въпрос какво всъщност се е случило в бункера на фюрера. После, след състезанието по мерене на пишки с Шефър и Грифит, се качихме в колата на Лайъм и потеглихме от хижата покрай пилона, на който продължаваше да се вее американското знаме, а под него се виждаше флагът на Седми кавалерийски полк на Бейн Мадокс.
Да, имах смесени чувства към този тип, предимно негативни, но… е, ако не беше убил Хари и ако не се канеше да избие още няколко милиона американци, сред които Кейт и мен, както и всеки друг, който се изпречи на пътя му, както и неколкостотин милиона невинни мъже, жени и деца… е, беше сложен човек и щеше да ми е нужно време, за да го преценя правилно.
Минахме и покрай дърворезачката и тя като че ли ме върна в реалния свят. Големите неща — като ядрения Армагедон например — са малко абстрактни. Дреболиите, като например една най-обикновена машина, ти дават възможност да разбереш злото.
И тъй, отлетяхме за Ню Йорк и когато стигнахме до Федерал Плаза 26, там имаше поне десетина души от службата, сред които, разбира се, Том Уолш, както и още десетина агенти от Вашингтон. Всички ни чакаха с отворени обятия, бележници и диктофони.
Том Уолш ни посрещна топло с думите:
— Къде ми беше шибаната глава, когато ви пратих там?
— Къде ти беше шибаната глава, когато прати там Хари? — отвърнах.
Нямаше отговор на въпроса ми, така че продължих:
— Чия беше идеята да пратиш мен самичък на това назначение?
Мълчание.
— Ще ти кажа чия — осведомих го. — На Тед Наш.
— Наш е мъртъв.
— Вече да. Аз обаче съм жив.
— Но като едното нищо можеше да стане обратното — каза Кейт.
Уолш ни изгледа. Личеше му, че се опитва да налучка как би трябвало да изглежда — в пълно неведение, ядосан или невинен като агънце. Явно не успя да вземе решение и се оттегли в мъжката тоалетна.
Виждаше се, че все още цари голямо объркване относно случилото се на север и какво е положението ни — на герои или на углавни престъпници, — но усещах също, че един-двама от Вашингтон знаят точно за какво става дума, но си траят.
Разпитваха ни часове в кабинета на Уолш — двучленни екипи, които се редуваха на смени, — но с Кейт се представихме доста добре, като разказвахме на интервюиращите час по час и дума по дума всичко случило се, като се започне от момента, когато влязохме сутринта в Деня на Колумб в тази сграда, за да говорим с Том Уолш, после разговорите с Бети от „Континентал Комютеър“ и Макс и Лари от „Херц“ и „Ентърпрайз“, проверката на самолетите на Мадокс в офиса на ФАА, решението да идем в Къстър Хил Клуб вместо в централата на щатската полиция и тъй нататък.
Личеше си, че хората от ФБР са отчасти впечатлени от нашата инициативност и добри детективски техники, както и донякъде разтревожени от пълната ни неспособност да изпълняваме стриктно заповеди и от превръщането ни в бегълци. Надявам се да са понаучили нещо.
Освен това донякъде бих могъл да кажа, че докато нощта се изнизваше, двамата с Кейт бяхме единствените в службата, които не се тревожеха за нищо.