Той не отговори, но явно разбра.
Изкачихме няколкото стъпала до покритата веранда, на която имаше редица кресла и люлеещи се столове, обърнати към разкриващата се гледка надолу. Като изключим горилите от охраната, мястото бе много приятно и уютно. Забелязах, че върху жълтия флаг е изписана цифрата 7.
— Моля, изчакайте тук — каза мъжът от охраната и изчезна в хижата.
Двамата с Кейт останахме на верандата.
— Може би мястото се продава. Върви с малка армия.
Тя не отговори на забележката ми.
— Трябва да си проверя пощата.
— Не.
— Джон, ами ако…
— Не. Това е един от онези редки моменти, когато не желая да получавам абсолютно никаква информация. Ще се срещнем с Бейн Мадокс.
Тя ме погледна и кимна. Вратата се отвори.
— Влезте — каза мъжът от охраната.
И влязохме в Къстър Хил Клуб.
22
Влязохме в голямо преддверие с балкон на втория етаж и масивен полилей от еленски рога. Помещението бе облицовано с жълт чам и украсено в селски стил с тъкани на ръка черги, ловни и риболовни снимки и оскъдна мебелировка от клони на дървета. Имах чувството, че господин Мадокс, ако изобщо съществуваше такъв, няма нищо общо тази хижа.
— Хубаво холче — отбелязах.
— Сигурна съм, че някъде навътре ще видим и глава на лос — отвърна Кейт.
Откъм коридора отляво се разнесоха стъпки и в преддверие влезе друг човек от охраната — този път мъж на средна възраст в сини дрехи. Явно един от дворцовите стражи. Представи ни се като Карл.
— Мога ли да взема палтата ви? — попита той. Отговорихме, че ще си останем с тях, след което той се обърна към Кейт.
— Ще позволите ли да занеса куфарчето ви в гардероба?
— Ще го нося със себе си.
— От съображения за сигурност се налага да видя какво носите в него.
— Няма да стане.
Това като че ли го изкара от равновесие.
— От какво естество е работата ви с господин Мадокс?
— Виж какво, Карл, ние сме федерални агенти, не можем да бъдем претърсвани, не може да ни бъде взимано оръжието и не отговаряме на въпроси, а ги задаваме — казах му. — Можеш или още сега да ни заведеш при Бейн Мадокс, или да се върнем с разрешително за обиск, с още десетима федерални агенти и щатската полиция. Какво избираш?
Карл изглеждаше несигурен в избора си.
— Изчакайте — каза и излезе.
— Десетачка, че ще ни вкара при магьосника — прошепна Кейт.
— Не става. И без това не му дадох възможност за избор.
Извадих мобилния телефон от джоба си, свалих пейджъра от колана и ги изключих.
— Тези неща понякога будят подозрение или прекъсват разговора в най-важния момент — обясних. — Това е една от ситуациите, когато ни е позволено да изключим бръмчилото.
— Не съм много сигурна, но… — Кейт с нежелание изключи телефона и пейджъра си.
Забелязах на отсрещната стена голяма картина с маслени бои — изобразяваше битката при Литъл Бигхорн. Генерал Джордж Армстронг Къстър и хората му бяха заобиколени от боядисани индианци а коне и изглеждаше, сякаш туземците побеждаваха.
— Да си виждала онази картина на последната битка на Къстър в музея за модерно изкуство? — попитах Кейт.
— Не, а ти?
— Аз да. Малко е абстрактна, напомня ми на Магрит или Дали.
Тя не отговори. Сигурен съм, че се чудеше откъде съм чувал за Магрит и Дали, както и кога за последен път съм влизал в музей.
— На картината е изобразена онази риба с голямото око и реещ се във въздуха ореол — продължих аз. — А под рибата са индианците и правят секс.
— Какво? Какво общо има това с последната битка на Къстър?
— Ами, картината е озаглавена „Света Скумрийо, виж ги тия шибани индианци“.
Отговор не последва.
— Загря ли? Риба, голямо око, ореол, света Скумрийо, виж…
— Това е най-тъпата шега, която съм чувала.
Карл се появи отново.
— Моля, последвайте ме.
Тръгнахме след него по коридора и стигнахме до нещо като библиотека, след което слязохме няколко стъпала и се озовахме в огромно помещение с таван като на катедрала.
В дъното имаше голяма каменна камина с горящи дънери, а над нея се мъдреше глава на лос.
— А, ето ти и главата — казах на Кейт. — Как позна?
В голямото кресло до камината седеше някакъв мъж. Стана и тръгна към нас. Носеше син блейзър, широки жълто-кафяви панталони и зелена карирана риза.
Срещнахме се в средата на помещението и той подаде ръка на Кейт. Здрависаха се.
— Аз съм Бейн Мадокс, президент и собственик на този клуб. Вие трябва да сте Кейт Мейфийлд. Добре дошла.
— Благодаря.
Мъжът се обърна към мен и отново протегна ръка.
— А вие сте господин Кори. — Здрависахме се и той попита: — И тъй, с какво мога да ви помогна?