Кейт отпи от кафето си и наруши мълчанието.
— Казахте, че сте имали шестнадесет гости през уикенда.
— Точно така. — Мадокс отново си погледна часовника. — Мисля, че вече всички са си тръгнали.
— Може да се наложи да разговаряме с тях, така че ще ми трябват имената им и координати за връзка.
Мадокс не очакваше това и за момент остана без думи — нещо доста необичайно за него, доколкото можех да преценя.
— Защо?
— В случай, че са видели или чули нещо във връзка с изчезването на господин Мюлер — обясни Кейт. — Стандартна процедура.
Явно въпросната процедура не му беше особено по вкуса.
— Това ми се вижда напълно ненужно. Никой не е видял или чул каквото и да било. Освен това бъдете така добри да разберете, че това е частен клуб и членовете му желаят да останат анонимни.
— Мога да гарантирам тяхната анонимност, а освен това от нас зависи да определим дали някой е видял или чул нещо — отвърна Кейт.
Той отпи доста по-голяма глътка от предишните.
— За разлика от вас, аз не съм адвокат, но въпреки това смятам, че ако не става дума за престъпление, каквото няма, или за гражданско дело, каквото също няма, не съм длъжен да ви съобщавам имената на гостите си, както и вие не сте длъжни да ми съобщавате имената на вашите.
Не се сдържах.
— Миналата седмица ми гостуваха вуйна ми и вуйчо ми, Джо и Агнес О’Лиъри. При вас кои бяха?
Той ме изгледа, но не успях да определя дали ме оценява по достойнство. Колкото и да е странно, този тип ми харесваше — мъж откъдето и да го погледнеш — и си мисля, че при други обстоятелства страшно щяхме да си допаднем. Може би ако всичко това се окажеше просто недоразумение и Хари се появеше в някой мотел или другаде, господин Мадокс щеше да ме покани за един уикенд с момчетата си. А може би не.
— Прав сте, че по закон не сте задължен да ми давате имената на гостите си, поне засега — каза Кейт. — Все пак бихме се радвали на доброволното ви сътрудничество, особено когато от това може би зависи човешки живот.
Господин Мадокс се замисли.
— Ще трябва да го обсъдя с адвоката си.
— Вие не обичате адвокати — напомни му Кейт.
Той се усмихна сковано.
— Така е, но не обичам и надзирателя си. Ще се свържа с хората които бяха тук, и ще ги питам дали са съгласни да разкрия имената им.
— Ще ви помоля да го направите възможно най-бързо. И докато сме на тази тема, ще ми трябват и имената и координатите на хората ви — каза тя. — Звъннете ми довечера. Двамата с господин Кори ще бъдем във Върха.
Той вдигна вежди.
— Да не би Контратерористичната част да има проблем с усвояването на бюджета си?
Добро попадение. Този тип определено ми харесваше.
— Делим една стая, за да спестяваме от парите на данъкоплатеца — отвърнах.
Той отново повдигна вежди.
— Това няма да го коментирам. — Погледна си часовника за трети път. — Е, щом се налага да звъня по телефони…
— Между другото забелязах, че телефоните ни имат много добро покритие тук — казах аз. — Видях и онази кула на хълма. Клетъчен предавател ли има там?
— Да.
— Явно имате връзки.
— В смисъл?
— В смисъл, че населението в района сигурно е по-малобройно от населението на Сентръл Парк в делник, пък и не мисля, че много от местните жители имат мобилни телефони. И въпреки това си имате голяма и скъпа кула насред имота си.
— Бихте се изненадали колко хора от селските области имат мобилни телефони — каза Мадокс. — Всъщност аз построих кулата.
— За себе си ли?
— За всеки, който има мобилен телефон. Съседите ми го оценяват.
— Не видях никакви съседи.
— Какво искате да кажете?
— Искам да кажа, че агент Мюлер е имал мобилен телефон и е провел няколко разговора от този район, а сега не се обажда и не отговаря на повикванията. Точно затова се опасяваме, че може да е ранен или по-лошо.
— Понякога сигналът прекъсва поради отдалечеността от другите Ули — отвърна господин Мадокс. — Случва се също хората да губят или повреждат апаратите си — Случва се някоя телефонна компания с лошо покритие в района, случва се самият телефон да не е наред, случва се дори и батерията му да се изтощи. Лично аз не си правя големи изводи от неотговарящ мобилен телефон. Иначе трябва да си мисля, че децата ми са отвлечени от марсианци.
Усмихнах се.
— Така е. Не му придаваме прекалено голяма важност.
— Добре — Той свали кръстосаните си крака и се наведе напред. — Има ли още нещо?
— Да. Какво е уискито?