— И какво? — политах. — Пак ли сте вътре?
Той сви рамене.
— Не до степента, до която бяхме по време на Студената война. Сега сме по-стари, бихме се добре и заслужаваме да се оттегли мир. Тази война е за хора на вашата възраст.
— Значи членовете на клуба са все ветерани от армията от първия Къстър Хил Клуб?
— Не. Някои от нас не са между живите, други изчезнаха, трети просто отпаднаха. През годините добавяхме нови членове — хора, които споделят нашите убеждения и които водеха своята борба. Правехме ги почетни членове на оригиналния Офицерски клуб Къстър Хил от шейсет и осма във Форт Бенинг, Джорджия.
Помислих си за това и за богатите и влиятелни мъже, събрали се за един дълъг уикенд в една уединена хижа. Може би в това нямаше нищо особено и просто в министерството на правосъдието страдаха от поредния си пристъп на параноя.
От друга страна…
— Е, благодаря, че споделихте това с нас — казах. — Наистина е интересно. Може би всички вие трябва да пишете мемоари.
Той се усмихна.
— Тогава всички ще влезем в затвора.
— Моля?
— Заради някои от действията ни през Студената война. Натискахме тук-там.
— Нима?
— Е, всичко е добре, когато завършва добре. Нали ще се съгласите, че за да се бориш с чудовища, понякога трябва и самият ти да станеш чудовище.
— Не, не мисля — отвърнах.
Кейт ми даде рамо.
— Трябва да се бием на страната на доброто по добър начин. Това ни прави различни от тях.
— Е, когато някой е насочил ракета с ядрена глава към теб, може и да ти бъде простено, ако го сриташ в топките — каза Бейн Мадокс.
Много добре го разбирах, но спорове като този могат да се проточат до безкрайност, а той вероятно ги бе водил и бе намерил решението на подобни въпроси преди много години, на бира и лоша пица.
Винаги съм си мислил, че хората от поколението на шейсетте са някак различни, може би уплашени и все още имащи зъб на едно или друго. Само че не ми плащат да мисля за подобни неща или да предлагам утеха. Въпреки това казах:
— Е, значи все пак имате другари, които биха ви търсили, ако изчезнете.
Той погледна към мен, а може би през мен, и отговори:
— Нима? Имах. Когато бях млад и носех униформа… Мисля, че вече всички са си отишли… с изключение на Карл… служеше под мое командване във Виетнам. Карл и Кайзер Вилхелм са лоялни — добави той.
Нямаше какво да кажа, така че станах.
— Благодарим ви за отделеното време.
Кейт също стана и взе куфарчето си.
Мадокс изглеждаше едва ли не изненадан, че се отървава от нас, и за миг си помислих, че изглежда донякъде разочарован.
— Ще участвате ли в търсенето с моите хора? — попита той.
Не мислех, че с Кейт ще постигнем кой знае какво, ако тръгнем да обикаляме до мръкнало шестнадесет хиляди акра земя с охраната на Мадокс.
— Господин Кори?
От друга страна, не бих имал нищо против да поразгледам наоколо. Но с Кейт изобщо не би трябвало да сме тук, а и вече закъснявахме за срещата си с майор Шефър в централата на щатската полиция. Хвърлих поглед към Кейт и отвърнах:
— Ще оставим търсенето на вашите хора. Ще се върнем утре сутринта.
Той кимна.
— Добре. Незабавно ще наредя на хората си да започват. Освен това ще се погрижа екипите утре да разполагат с подробни карти. Могат да използват и моите превозни средства и персонала.
— Но нали персоналът ви ще излезе в почивка? — попита Кейт.
— Домашният персонал е в почивка. Охраната ще е на мястото си.
— Мога ли да ви попитам защо ви е толкова много охрана?
— Всъщност не е чак толкова много, ако имате предвид, че работят на смени денонощно и седем дни в седмицата — отвърна Мадокс.
— Но защо ви е нужна подобна охрана?
— Къща като моята привлича нежелано внимание — отговори той. — Освен това местната полиция е малобройна, а щатската е малко далеч. Разчитам на собствената си охрана.
Кейт не задълба по въпроса.
— Ще ви изпратя — каза Бейн Мадокс.
Тръгнахме към вратата.
— Утре тук ли ще бъдете? — попитах аз.
— Може би — каза той и замълча за момент. — Плановете ми са хвърчащи.
Както и двата му самолета.
— А къде е постоянното ви жилище?
— В Ню Йорк.
— Други домове имате ли?
— Няколко.
— Как стигате дотам? С кола? Или със самолет?
— Обикновено някой ме откарва до летището в Саранак Лейк — отвърна той. — Защо питате?
— Просто исках да се уверя, че ще мога да ви намеря утре. Имате ли мобилен телефон?