— Не си давам номера, но на телефона на охраната винаги има дежурен, който може да ме намери. Ако открием нещо, ще ви се обадим във Върха. — Мадокс ми даде номера на охраната. — Но най-вероятно ще ви видя утре сутринта.
— Да, ще ни видите. Имате ли си самолет?
— Да — след кратко колебание каза той. — Защо питате? Може ли да се установи връзка с вас, докато сте в него? Обикновено да. Защо?
— Предвиждате ли полети в или извън страната?
— Пътувам когато и където ми наложи работата ми. Не съм сигурен защо ви е нужно да знаете подобни неща.
— Просто искам да съм сигурен, че мога да се свържа с вас, ако се появи неразбирателство или проблеми с охраната ви. Изглеждат доста ревностни и с тях май трудно може да се излезе на глава.
— За това им се плаща. Ще се погрижа да разберат, че вие двамата можете да се свързвате с мен, както и че издирващите екипи могат свободно да се движат на територията на имота ми.
— Чудесно.
Излязохме в преддверието.
— И тъй, значи вие сте построили това място? — казах.
— Да. През осемдесет и втора. Като дете винаги се възхищавах на хижите тук, както и на така наречените големи лагери, строени от милионерите в началото на миналия век. Всъщност Върха, където сте отседнали, е бил такъв лагер — на Рокфелер.
— Да, зная. Случайно да имате да ми заемете един смокинг?
— Лично аз бих предпочел румсървиса.
— Аз също. И защо не сте си купили някой от онези стари палати, които най-вероятно са се продавали?
Той се замисли за момент.
— Ами, погледнах няколко, но в парка се продаваше и този парцел, така че го купих за триста хиляди долара. По-малко от двадесет долара на акър. Най-добрата инвестиция, която съм правил.
— По-добра и от петрола?
— Хм, значи знаете кой съм.
— Е, не може да се каже, че сте неизвестен.
— Старая се да стоя на заден план. Но това не винаги е възможно. Затова е и охраната.
— Да. Добра идея. Тук никой не може да се добере до вас.
— Всъщност не мисля, че някой се опитва да се добере до мен.
— Човек никога не може да е сигурен.
Той сякаш не ме чу.
— А как върви цената на петрола? — попитах. — Нагоре или надолу?
— Вашите предположения са точно толкова добри, колкото и моите.
— Това е доста плашещо.
Той се усмихна.
— Залагайте на петдесет долара на барел с приближаването на войната с Ирак. Но не сте го чували от мен, да знаете.
— Дадено.
Явно му се говореше, което бе добре дошло за мен. Посочи една стените, върху която имаше двайсетина бронзови табели с имена и дати.
— Това са някои от хората, с които съм служил. Името и датата на смъртта. По-ранните дати са на загиналите във Виетнам, по-късните — в една или друга война след това. Някои си отидоха и от естествена смърт. — Мадокс пристъпи към табелите. — Построих това място донякъде като паметник в тяхна чест, отчасти като напомняне за началото в Офицерски клуб Къстър Хил и отчасти като място, на което онези от нас, които оцеляхме, да се събираме в Деня на ветераните и Деня на загиналите във войните.
— Много мило — каза Кейт след няколко секунди тишина.
Бейн Мадокс погледа още известно време имената, после се обърна към нас.
— Освен това, когато построих това място, Студената война бе в разгара си. Сигурно помните, че медиите се мъчеха да докарат страната до истерия и тръбяха, че Рейгън ни води към ядрен Армагедон.
— Да, спомням си — казах. — Дори и аз се бях хванал. Започнах да се запасявам за всеки случай с консерви и бира.
— Е, аз никога не съм вярвал, че ще се стигне до размяна на удари заради Гарантираното взаимно унищожение, но идиотите от медиите и Холивуд ни изкарваха направо мъртви и погребани — учтиво продължи Мадокс. — В общи линии, всички те са тайфа изкуфели бабички.
— Това е обида към възрастните дами.
— Както и да е. Предполагам, че това е било в ума ми, когато строих хижата. Поне зная, че е било в ума на жена ми.
Женен ли сте? Вече не.
— Да не би да е привърженичка на демократите или нещо такова? Редова консуматорка.
Значи си имате и бомбоубежище?
— Да. Абсолютно ненужен разход, но тя така искаше.
— Е, радиоактивното замърсяване е лошо нещо — казах.
— Радиоактивното замърсяване се надценява.
Никога не бях чувал да се говори така по въпроса и за миг си помислих, че разговарям с доктор Стрейнджлав.
Мадокс погледна стенния часовник с кукувица.
— Бих ви показал сградата, но знам, че имате и друга работа.
— Ще се върнем утре по първи петли — напомних му.
Той кимна и тръгна към вратата.
— Картината с Литъл Бигхорн е страхотна — казах.
— Благодаря. Много е стара, от неизвестен художник, и не мисля, че представя точно финалните мигове от онази битка.