— Може пък да е смятал, че вече знаем историята на клуба — казах.
— Или пък миналото му и гордостта му от него, както се гордее със службата си във Виетнам. Не зная… Но после пък каза, че донякъде е бил въвлечен във войната срещу тероризма.
— Да бе. Това е като да си малко бременна — отвърнах. — Подозирам, че около тази група има повече, отколкото се вижда с просто око. Има политически елемент, а в свят като нашия петролът на господин Мадокс се смесва добре с политиката.
— Винаги се е смесвал добре.
Отново се върнах на важната тема.
— Е, има ли Мадокс нещо общо с изчезването на Хари?
Тя помълча, след което каза:
— Единственото, което ме човъркаше, беше неговото разтакаване… сякаш чакаше Хари да… да изникне отнякъде.
Кимнах.
— Това щеше да отклони вниманието от него. Имам лошото чувство, че Хари ще изникне в най-скоро време, и то не на територията на Бейн Мадокс.
Кейт също кимна, после каза:
— Трябва да проверя съобщенията си.
Изслуша гласовата си поща.
— Том. На два пъти. Казва, че трябва да му се обадя веднага.
Зачудих се защо Уолш е звънял само на нея, а мен ме е пропуснал.
Кейт провери пейджъра си.
— Пак Том, пак на два пъти.
— Упорита гадинка, а?
— Не е. Какъв ти е проблемът с началството?
— Проблемът ми е с онези началници, които се ебават с мен, а в отговор очакват лоялност. Същността на лоялността се нарича взаимност. Бъди лоялен с мен и аз ще съм лоялен с теб. Ебавай ме — аз ще те ебавам. Това е положението.
— Благодаря, че ме осветли. А сега ще се обадя на началника ни, докато ти посвещаваш цялото си внимание на пътя. И карай бавно, за да не излезем от обхвата на клетката.
Отпуснах газта.
— Включи го на спикърфон.
Тя набра номера и от говорителя се разнесе гласът на Уолш:
— Къде се губите, по дяволите?
Кейт отговори, без да се ебава:
— Разговяхме с Бейн Мадокс в Къстър Хил Клуб.
— Какво? Изрично ви казах… Това идея на онзи идиот мъжа ти ли беше?
— Здрасти, Том — намесих се. — Идиотът мъж се обажда.
Мълчание, последвано от:
— Кори, този път наистина прееба нещата.
— Същото го каза и миналия път.
Изобщо не му беше до радост и едва не се разкрещя.
— Изобщо не се подчиняваш на заповедите ми. С теб е свършено, господинчо!
Кейт май се раздразни.
— Том, получихме разрешение от Мадокс да проведем издирване на негова територия утре сутринта. Освен това той обеща, че ще прати незабавно хората си да обиколят района.
Отговор не последва и реших, че връзката е прекъснала или че получил удар или нещо подобно. Обърнах се към Кейт.
— Искаш ли снакс?
— Том? Чуваш ли ни? — попита тя.
Гласът му се разнесе отново:
— Боя се, че не е нужно да продължаваме търсенето.
Усетих как стомахът ми се стяга. Знаех какво ще каже, но не исках да го чувам.
— Щатската полиция е намерила труп на мъж — продължи Том Уолш. — По съдържанието на портфейла и снимката на личната му карта е бил идентифициран като Хари Мюлер.
Отново не казахме нищо.
Отбих от пътя, спрях и поех дълбоко дъх. После попитах:
— Какви са подробностите?
— Около три и петнайсет в централата на щатската полиция в Рей Брук… където трябваше да се намирате… е получен анонимен сигнал от мъж, който казал, че правел преход в гората и се натъкнал на лежащо на пътеката тяло. Доближил го, установил, че човекът е мъртъв, явно застрелян, след което изтичал до колата си, стигнал до парковия телефон за спешни случаи и се обадил в полицията. Отказал да даде името си.
Помислих си и реших, че зная името на въпросния мъж. „Бях снайперист в армията“.
— Човекът дал доста точно описание на местоположението и половин час по-късно щатските и местните полицаи с помощта на кучета открили тялото — продължи Уолш. — При последвалото претърсване намерили караваната на Хари на около пет километра южно от трупа. Явно Хари е вървял към Къстър Хил Клуб, на около пет километра на север по пътеката.
— Това не съответства на обаждането на Хари до приятелката му — казах.
— Прослушах го отново. Хари буквално казва „сега съм на пост недалеч от хижата на десните кукувци“ — каза Уолш. — Може да се изтълкува, че е бил в района на или съвсем близо до имота Къстър Хил.
Този човек определено не ставаше за детектив.
— Том, няма логика да паркира караваната си на десет километра от оградата, да се обади на приятелката си в осем без дванайсет сутринта и да тръгне през гората — казах. — Ще му трябват почти два часа само за да стигне до оградата, а предполагам, че е трябвало да бъде при или недалеч от Къстър Хил още на зазоряване. Ако повярваме на този сценарий, би трябвало да пристигне някъде към десет сутринта. Следиш ли ми мисълта, Том?