Това положение обаче беше малко по-различно от историята с ИРА — нямаше данни за никакви престъпления, а хората, които живееха в тази голяма постройка, вероятно имаха сериозно влияние тук-там.
Тъкмо се канеше да затича към първата скала, когато три черни джипа внезапно изникнаха иззад хижата и се понесоха през полето. Право към него.
— Мамка му!
Обърна се и се върна към дърветата… и чу лаещи в гората кучета.
— Ох, по дяволите!
Трите джипа спряха до самите дървета и от всеки слязоха по двама души. Носеха ловджийски пушки.
От гората се появиха още трима мъже с немски овчарки — кучетата опъваха поводите и ръмжаха. Тези не бяха с пушки, а с пистолети. Накрая сред дърветата се появи четвърти тип. По походката му личеше, че е главният.
Хари си даде сметка, че местоположението му може да се определи с такава точност единствено чрез поставени в района детектори на движение и звук. Тези хора наистина държаха на усамотението си.
Изпита не точно страх, а по-скоро необичайно безпокойство. Щеше да е гадно, но не и опасно.
Мъжете го заобиколиха, но се държаха на разстояние пет-шест метра. Всички бяха облечени във военни маскировъчни униформи с американския флаг на дясното рамо. И всички носеха фуражки с американския орел и втъкнати в лявото ухо слушалки.
Шефът им — здравеняк на средна възраст — пристъпи напред. На табелката на гърдите му пишеше „КАРЛ“.
— Господине, влезли сте в частна собственост — уведоми го Карл.
Хари го изгледа тъпо.
— Сигурен ли сте?
— Да, господине.
— Ох, да му се не види. Е, ако ми покажете откъде…
— Как минахте през оградата, господине?
— Ограда ли? Каква ограда?
— Оградата около имота, господине. Онази с предупредителните табели.
— Не видях никакви… О, имате предвид онази ограда. Съжалявам, Карл, следях един кълвач, той прелетя над нея, така че намерих дупка и…
— Защо сте тук?
Забеляза, че тонът на Карл е станал малко по-нелюбезен и че забрави думичката „господине“.
— Аз съм орнитолог — отвърна той и извади наръчника си. После потупа бинокъла. — Наблюдавам птици.
— За какво са ви тези камери?
— За да снимам птиците. — „Задник нещастен“. — И тъй, ако ми посочите как да изляза от частната собственост — или още по-добре, ако ме закарате до изхода, — ще си тръгна.
Карл не отговори и Хари усети първия признак за евентуални неприятности.
— Наоколо има милиони акри обществена земя — каза накрая Карл. — Защо пробихте оградата?
— Не съм пробивал никакви шибани огради, приятел. И между другото, Карл, я ходи да се шибаш.
Това вече не приличаше на думи на любител орнитолог.
Хари си помисли дали да не извади картата си на федерален агент и да накара тия типове да му козируват и да го закарат до караваната му. Реши обаче не дрънка много-много. Защо да ги информира, че е федерален агент, изпратен да души наоколо? Ако Уолш научеше, щяха да хвърчат лайна.
— Махам се оттук — каза Хари и направи крачка към гората.
Пушките моментално се вдигнаха, пистолетите изскочиха от кобурите. Трите кучета заръмжаха и опънаха ремъците.
— Спрете или ще пусна кучетата.
Хари пое дълбоко дъх и спря.
— Има два начина да се разберем — каза Карл. — Лесен и труден.
— Да пробваме трудния.
Карл хвърли поглед към останалите деветима мъже, после към кучетата и накрая към Хари.
— Господине — заговори с примирителен тон, — изрично ни е заповядано да отвеждаме всеки нарушител в хижата, да се обадим на шерифа и той да ескортира задържания извън границите на имота. Няма да повдигаме обвинения, но ще бъдете предупреден от шерифа, че ако направите втори опит за проникване, ще бъдете арестуван. Според вътрешния правилник нямате право да напускате имота пеш. Нито ние да ви откараме извън него. Това може да направи единствено шерифът. Това е в интерес на собствената ви безопасност.
Хари обмисли думите му. Макар мисията да бе напълно провалена, можеше да се похвали с малка победа — щеше да огледа хижата отвътре и може би щеше да събере някаква допълнителна информация там, както и малко клюки от местния шериф.
— Добре, мой човек, да вървим.
Карл му направи знак да се обърне и да тръгне към джиповете. Хари реши, че ще го качат на някой, но те не го направиха — явно вътрешният им правилник бе предвидил и това.
Джиповете обаче тръгнаха след него, когато го поведоха към хижата.
Хари вървеше и мислеше за десетимата въоръжени мъже с кучета, охраняемия портал, оградата, бодливата тел, прожекторите и телефонните кутии, а също и за вероятните детектори на движение и звук. Това определено не беше обикновен клуб на любителите на лова и риболова. Изведнъж го доядя на Уолш, който го бе инструктирал отгоре-отгоре. Още по-бесен бе на самия себе си, че не бе успял да надуши неприятностите.