— Чакайте да помисля… тренировъчен лагер, убежище, ракетни силози, както и комуникационен център или подслушвателна станция. Това последното е заради многото антени и електроника.
— Много електронна интерференция ли има тук?
— Не. Никаква. Мисля, че електрониката е изключена, не е била използвана или работи на честота, която не улавяме.
Запитах се дали от Агенцията за национална сигурност са правили някога електронно сканиране на Къстър Хил Клуб. Би трябвало, щом от министерството на правосъдието подозираха нещо.
Кейт седеше в приемната и говореше по телефона. Преди да стигнем до нея, Шефър каза:
— А, да, тук живееше един ветеран от флота. Разправяше наляво и надясно, че знаел какво става в Къстър Хил Клуб, но нямал право да казва.
Приличаше на номер, но все пак попитах:
— Помните ли името му?
— Не… но ще се опитам да го науча. Все някой ще се сети.
— Уведомете ме, когато го разберете.
— Да… Всъщност май беше Фред. Да, точно така. Фред. Казваше, че имало нещо общо с подводниците.
— Подводници ли? Колко всъщност са дълбоки езерата в района?
— Просто казвам каквото си спомням. Той май беше малко побъркан.
Кейт прибра телефона си и стана.
В помещението имаше и други хора, в това число един дежурен сержант.
— Съжалявам за детектив Мюлер — каза високо Шефър. — Бъдете сигурни, че правим всичко възможно да стигнем до дъното на тази трагедия.
— Оценяваме усилията ви — отвърнах. — Благодаря за кафето.
— Имате ли нужда от упътване до Върха?
— Не би било зле.
Той ни обясни как да стигнем, после попита:
— Колко време ще останете тук?
— Докато свършим парите.
— Е, няма да е дълго при хилядарка на нощ — каза той. — Ако мога да ви помогна с нещо, кажете.
— Всъщност… тук имате ли проблеми с мечките?
Кейт завъртя очи към тавана.
— Районът на Адирондак е дом на най-голямата популация на черни мечки в източната част на Щатите — информира ме майор Шефър. — Много е вероятно да се натъкнете на мечка в гората.
— Сериозно? И тогава?
— Черните мечки по принцип не са агресивни. Само че са доста любопитни и интелигентни и може да ви приближат. Проблемът всъщност е, че мечките приравняват хората с храната.
— Че как иначе. Особено когато те ядат.
— Имам предвид, че хората — лагерници и туристи — носят храна и мечките го знаят. По-скоро биха изяли обяда ви вместо вас. И никога не приближавайте малките им. Женските ги пазят много ревниво.
— Как мога да разбера, че наблизо има малки?
— Ще разберете. Освен това мечките стават много активни след пет следобед.
— Откъде научават колко е часът?
— Не зная. Просто след пет следобед бъдете по-предпазливи. По това време излизат за храна.
— Ясно. А един деветмилиметров глок може ли да спре мечка?
— Не стреляйте по мечките, детектив. Вие сте навлезли на тяхна територия. Бъдете добър с тях. Радвайте им се.
— Чудесен съвет — каза Кейт.
Не мислех така.
— От години не съм имал случай на фатално нападение на мечка. Само няколко смачквания — завърши темата Шефър.
— Звучи успокоително.
— На масата има брошура за мечките. Не е зле да я прочетете.
Шибаните мечки също би трябвало да я прочетат, щом са толкова интелигентни и любопитни.
Кейт намери брошурата и даде на майор Шефър визитната си картичка.
— Това е мобилният ми телефон.
Ръкувахме се, след което с Кейт излязохме от сградата и закрачихме през осветения паркинг.
— Не искам никога повече да чувам за мечки — каза Кейт. — Никога.
— Просто ми прочети брошурата.
— Ти си я прочети — сряза ме тя и натика брошурата в джоба ми. — Шефър каза ли нещо интересно?
— Да. Че Къстър Хил Клуб е секретна военноморска база за подводници.
— Подводници? Това твърдение на Шефър ли е?
— Не. На Фред.
— Кой е Фред?
— Не зная. Фред обаче знае повече от нас.
27
Стигнахме до колата, наместих се зад волана, запалих двигателя и излязох на пътя.
— Добре, разкажи какво каза майор Шефър — каза Кейт, докато пресичахме Рей Брук.
— Ще ти разкажа. В момента обаче мисля.
— За какво?
— За едно нещо, което ми каза Шефър.
— Какво ти е казал?
— Тъкмо това се мъча да си спомня… нещо, което ме накара да се сетя за нещо друго…
— За какво?
— Не мога да си спомня… Има кръстовище.
— Давай… завий наляво. Искаш ли да карам, докато мислиш?
— Не. Стига си ми досаждала. Изобщо не трябваше да ти казвам.
— Ако ми разкажеш всичко, което е казал Шефър, ще се сетиш.
— Добре де.
Завих по шосе 89, което бе тъмно и пусто, и започнах да преразказвам разговора си с Шефър. Кейт е добър слушател, а когато реша, мога да съм добър разказвач. Фактите и логиката обаче не са едно и също и не можех си спомня асоциациите, които бяха събудили думите му в ума ми.