Както и да е, успяхме да минем покрай дрехите и се настанихме в удобни кресла около една маса. Джим отвори папката, ни.
— Има съобщение за вас — каза той и ми подаде картичка, на която с писалка бе изписано: „Обаждане“. От: „Господин Уолш“. Час: 19:17.
Не си спомнях двамата с Кейт да сме казвали на Том Уолш къде сме отседнали и затова реших, че го е научил от майор Шефър. Не е кой знае какво, но това ми напомни, че Уолш и Шефър поддържат контакт.
Дадох картичката на Кейт, погледнах мобилния си телефон и видях, че няма покритие.
— Абсолютно никакъв обхват ли няма тук? — попитах Джим.
— Ту се появява, ту изчезва. Най-добрата връзка е в средата на игрището за крокет. Понякога има покритие и на върха — каза и се засмя на собственото си остроумие.
— В смисъл?
— Връх Уитни се намира на територията на комплекса — обясни той. — Всъщност не окуражаваме използването на клетъчни телефони тук.
— Защо, Джим?
— Откъсва от атмосферата.
— Аха. А има ли телефони в стаята?
— Има, но нямат външна линия.
— Че тогава защо сте ги сложили, Джим?
— За общуване в рамките на комплекса.
— Да не би да съм откъснат от света?
— Не, сър. Външен телефон има тук и в кухнята на Главната резиденция. Ако някой ви потърси — както направи господин Уолш, — ще имаме грижата да ви съобщим.
— Как? С димни сигнали ли?
— С бележка или по телефона в стаята.
— Добре. — Това бе неочакван обрат, откъдето и да го погледнеш, особено като се имаха предвид всички разговори, които може би щеше да ни се наложи да проведем през следващите един-два дни.
Джим продължаваше с регистрацията.
— Две нощи. Нали така?
— Така. Къде е барът?
— След малко ще стигнем и до него.
Джим продължи с рецитацията си, като ни пробута разни листовки и някаква сувенирна илюстрована книга за Върха, карта на имота и тъй нататък.
— Как ще уредите сметката? — попита накрая.
— Какво ще кажеш за дуел?
— Сър?
— С кредитна карта — намеси се Кейт и се обърна към мен. — Джон, защо не използваш своята карта вместо служебната?
— Защото ми я откраднаха.
— Кога?
— Има-няма четири години.
— Защо не я смени?
— Защото крадецът харчеше по-малко от бившата ми жена.
Никой не намери това за смешно. Дадох на Джим фирмената карта на Х&МЛ и той преписа номера й, след което започна да чертае с маркер по картата на комплекса.
— Ако тръгнете по този път покрай Топлата колиба и игрището за крокет, ще стигнете до Главната резиденция. Чарлз ще ви чака.
— Къде е барът?
— Точно срещу Главната резиденция, в Орлово гнездо. Ето тук. — И постави един голям Х на въпросното място. — Приятно прекарване при нас.
— И на вас също.
Джим излезе и Кейт се обърна към мен.
— Защо задължително трябва да се правиш на такова прасе?
— Съжалявам.
— Не, не съжаляваш. Ще се обаждаме ли на Уолш?
— Разбира се. Къде е игрището за крокет?
Върнахме се в колата и потеглихме по пътя, като подминахме Топлата колиба, каквото и да означаваше това, и продължихме покрай игрището за крокет.
— Искаш ли да изтичам в центъра и да се обадя на Уолш?
— Не. Чарлз ни чака.
В края на пътя имаше голяма дървена постройка с веранда — Главната резиденция, — на която стоеше и ни махаше друг млад джентълмен с вратовръзка и сако. Паркирах и слязохме.
Младият мъж изприпка по стълбите, поздрави ни, представи се като Чарлз и каза:
— Предполагам, разговарях по телефона с господин Кори?
— Точно така.
— Нахранихме мечките — пошегува се той.
— Страхотно. А можете ли да нахраните и нас?
Мисля, че Чарлз не би имал нищо против да нахрани мечките с мен, но премълча.
— Вечерята в момента се сервира. Приготвили сме ви места. — Погледна ме придирчиво. — Сакото и вратовръзката са задължителни за вечеря.
— Нямам нито едното, нито другото, Чарлз.
— О… боже мой… можем да ви заемем.
Странно, но черните джинси на Кейт удовлетворяваха изискванията. Аз обаче трябваше да съм със сако и връзка.
— Няма да се наложи — казах. — Къде е барът?
Той посочи поредната селска къща на тридесетина метра от нас.
— Кръчмата се намира там, сър. В комплекса има няколко бара. Всички служители са и бармани, но ако случайно наоколо не се мярка никой, можете да се обслужвате и сам.
— Това място може и да ми хареса.
— След мен, моля.
Последвахме го по стъпалата на верандата и се озовахме в помещение с формата на ротонда. Беше изцяло обзаведено в типичния за Адирондак стил, който вече започваше да ми лази по нервите.