Хванали лъчеметите си по-здраво, двамата се приближиха до преобърнатото бюро. Намериха зад него Нимстоул, облегнат с гръб на стената. Държеше се за дясната страна на гърдите си и през пръстите му се процеждаше кръв. До него лежеше мъж с ковчеже на гърба.
Това беше липсващият Звънар. Беше свършил с нож, забит до дръжката в корема му.
Нимстоул поясни:
— Беше въоръжен с лъчемет, но зарядът му явно е бил изчерпан. Опита се да се промъкне и да ме убие с ножа. Да убие мен! С нож!
Кикаха огледа раната на Нимстоул. Макар кръвта обилно да течеше, раната не бе дълбока. Той помогна на дребния Повелител да се изправи на крака, после го обискира, за да се убеди, че не носи скрити оръжия. След това го пренесе до стаята, в която спеше Лува, сложи пласт псевдотъкан върху раната и му даде от стимулаторите на кръвообразуването.
— Ама без малко да успее — прошепна Нимстоул — толкова неочаквано скочи върху мен. Но това — и той вдигна ръката си върху която имаше голям пръстен, подобен на този върху пръста на Анана, — това ме предупреди навреме.
— Всички Звънари са мъртви — отбеляза Анана.
— Невероятно! — отвърна й той. — Най-сетне! А аз убих последния!
Кикаха се усмихна, но остави това без коментар.
— Добре, Нимстоул, стани на крака — нареди той. — И не опитвай нищо. За известно време ще те заключа.
Той отново обискира Нимстоул. Дребният Повелител бе изпълнен с възмущение.
— Но защо постъпваш така с мен? — извика той.
— Просто не искам да поемам рискове. Ще те проверя много подробно. Ела. Тук има една стая, където ще те заключа, докато не се убедя, че си чист.
Нимстоул не спря да протестира по целия път. Преди да заключи вратата, Кикаха го попита:
— Какво правеше толкова далече от контролната зала? Трябваше да си с нас. Нали не се опитваше да ни избягаш, а?
— Е, и какво ако съм се опитал? — извика Нимстоул. — Битката беше спечелена или поне на мен ми се струваше, че е така. Исках да се върна в моята вселена, преди онази кучка Анана да се опита да ме убие сега, когато вече няма нужда от мен. Не бих могъл да очаквам от тебе, че ще си в състояние да я контролираш. Както и да е, стана добре, че ви напуснах. Защото ако не го бях направил, онзи Звънар можеше да се изплъзне или да ви устрои засада.
— Може и да си прав — отвърна му Кикаха. — Но така или иначе, ще останеш тук за известно време — той затвори вратата и я заключи, натискайки един бутон на стената.
24
Двамата с Анана продължиха търсенето. Можеха да си спестят ходенето от стая в стая, ако бяха в състояние да използват видеомониторите в контролната зала, тъй като всички коридори и повечето стаи можеха да бъдат огледани с тяхна помощ. Но Улф ги бе деактивирал при напускането на двореца, знаейки, че Кикаха ще може да ги включи отново, ако пожелае. Звънарите не бяха успели да намерят конкретния пулт за управление, а от друга страна нямаха достатъчно хора, за да разглобят главния пулт за управление и да го препрограмират. Сега Кикаха беше в затруднение, понеже битката ги бе направила негодни за използване.
Те прегледаха стотици стаи, дузини коридори, десетки стълбища, но всичко това представляваше само една малка част от двореца.
Решиха, че трябва да се нахранят и наспят. Провериха какво става с Лува, който спеше спокойно и поръчаха ядене в кухнята. Там имаше няколко талоса, които не бяха взели участие в атаката срещу Звънарите. След като хапнаха, Кикаха реши да се качи в контролната зала и да се убеди, че междувременно не се бе случило нещо важно. Той хранеше известни надежди, че Улф може да се върне, колкото и малка да бе вероятността за това. Защото повечето врати бяха еднопроходни, освен ако не се използваше Рога на Шамбаримен, а той бе останала в Лува.
Двамата с Анана се изкачиха обратно по стълбището. Кикаха все още не смееше да използва асансьорите, опасявайки се, че те може да са заредени с експлозив. Миг преди да влязат в залата, той се спря и се ослуша.
— Не чу ли нещо?
Тя поклати глава. Кикаха й направи знак да го прикрива, скочи през вратата, претърколи се по пода и се изправи приклекнал зад един от многото пултове за управление в залата. Остана зад нея, вслушвайки се напрегнато. След малко чу тих стон. Последва пауза. После нов стон. Той запълзя като змия между пултовете, приближавайки се към източника на тези звуци. Беше изненадан, но в никакъв случай не и шокиран, когато се натъкна на Харпията, Подарж, която се бе отпуснала до един от пултовете. Перата й бяха потъмнели и миришеха отвратително. Краката й бяха обгорели толкова силно, че някои от пръстите й бяха окапали. Великолепните й някога гърди, сега представляваха червенокафяво месо. Полуразтопен лъчемет лежеше до нея и един от ноктестите й пръсти продължаваше конвулсивно да го стиска за дръжката.