Те се отправиха към вратата. Кикаха поизостана малко, защото смъртта на Подарж наистина го бе опечалила. Тя беше с лицето на Анана и дори само това бе достатъчно да го разтърси, защото гледайки нея, той имаше чувството, че вижда мъртва Анана. Освен това лудостта на Подарж, душевните й терзания, продължили 3200 години, бяха една наистина трудна за разбиране трагедия. Тя бе имала възможността да си върне женското тяло, ако бе приела предложението на Улф. Но лудостта й вече се бе задълбочила до крайност: тя искаше да страда, но също искаше да си отмъсти жестоко на онзи, поставил я в тялото на Харпията.
В този момент Анана спря толкова неочаквано, че той се блъсна в нея.
— Този сигнал в главата ми! — каза тя. — Отново го чувам.
Тя изпищя и вдигна лъчемета си. Кикаха вече бе стрелял. Лъчът му бе минал опасно близко до нея в посока към вратата, където още никой не се бе появил. Беше превключен на пълна мощност… и бе отсякъл парче от лявото рамо на Нимстоул.
В същия миг Нимстоул бе отскочил обратно под прикритието на вратата.
Кикаха се затича нататък, но не мина през рамката.
— Това е фон Турбат или фон Свиндебарн! — изкрещя той. Мисълта му работеше светкавично. Единият от двамата водачи бе използвал тялото на Подарж, другият се бе прехвърлил в мозъка на войника. После двамата бяха стреляли в старите си тела и бяха напуснали контролната зала, всеки по пътя си с надеждата да убият своите врагове.
Онзи в тялото на войника бе атакувал Нимстоул. Може би дори наистина го бе ранил. И по някакъв начин се бе прехвърлил в тялото на Повелителя.
Не, такава схема просто не бе възможна, понеже прехвърлянето на съзнанието изискваше двама Звънари. Единият от тях трябваше да задейства апаратурата в камбаната, която осъществяваше самото прехвърляне на другия.
В такъв случай Подарж — по-скоро Звънаря в нейното тяло — трябва да е била заедно с онзи в тялото на войника. Вероятно тя е осъществила прехвърлянето и после си е тръгнала. Звънаря в тялото на Нимстоул е забил нож в корема на войника, който вероятно е бил ударен по главата още преди прехвърлянето.
И номерът с Нимстоул щеше да сработи, ако Кикаха не бе действал от общи съображения за предпазливост. Но сега Нимстоул-Звънаря се бе измъкнал от заключената стая. По какъв начин? С помощта на маломощен лъчемет, скрит с някоя от телесните кухини?
Нимстоул-Звънаря се бе надявал да хване Кикаха и Анана неподготвени. И ако бе успял, щеше да изпълни плана на Звънарите. Но не бе устоял на желанието да вземе ковчежето със себе си, а то бе задействало алармата в главата на Анана точно когато трябваше.
Сигурно Подарж беше асистирала при прехвърлянето на войника-Звънар в Нимстоул. Но ако не беше тя, тогава оставаше възможността да е действал още един допълнителен Звънар, който трябваше да бъде намерен, идентифициран и убит.
Но първо трябваше да приключат с Нимстоул-Звънаря.
Кикаха бе изчакал достатъчно. Ако Звънаря беше решил да бяга, той сега се намираше достатъчно далече, така че излизането от контролната зала беше безопасно. А ако лежеше в коридора и умираше от загуба на кръв — а още по-добре, ако бе умрял от загуба на кръв — тогава Кикаха съвсем спокойно можеше да излезе навън. Само ако Звънаря не бе ранен достатъчно зле, той щеше да причаква Кикаха да се покаже.
Каквото и да се бе случило, Кикаха не можеше повече да чака.
Той направи знак на Анана да се дръпне настрана. Отстъпи няколко крачки, засили се и скочи във въздуха високо през прага на вратата. Извърна се още докато летеше с включен лъчемет, чийто лъч прогаряше дълбока бразда в мрамора, готов да го насочи в Звънаря.
Той лежеше отпуснат на пода и около рамото му се бе образувала локва кръв. Оръжието лежеше в краката му, главата му бе отметната назад, долната му челюст бе провиснала. Кожата му бе започнала да придобива синкав оттенък.
Кикаха се приземи на крака, изключи лъча на лъчемета си и бавно се приближи към Звънаря. Убедил се, че с той нищо не може да го застраши, Кикаха се наведе над него. Нимстоул го погледна с очи, в които все още имаше следи от живот.
— Ние сме обречен народ — изграчи той с немощен глас. — Всичко беше в наша полза, а ни победи един човек.
— Кой си ти? — попита го Кикаха. — Граумграс или онзи, който се наричаше Свиндебарн?
— Граумграс. Кралят на Звънарите. Аз бях в тялото на фон Турбат, а после в това на войника.
— Кой ти помогна да се прехвърлиш в Нимстоул… в това тяло?
В погледа на Звънаря проблесна искрена изненада.
— Ти не знаеш? — прошепна той с отслабващ глас. — Значи все още има надежда за нас!