Брайън Хейг
Частен сектор
На Лиса, Брайън, Пат, Дони и Ани
1
— Вие ме потърсихте, струва ми се — казах аз на твърде привлекателната млада жена зад бюрото.
Тя сякаш не ме чу.
— Извинете, госпожице. Майор Шон Дръмънд… Вие ми позвънихте, нали?
— Да — отговори тя с отегчен глас. — Наредиха ми.
— Сърдита си.
— Не съм. Не заслужаваш да ти се сърди човек.
— Смятах да ти се обадя, честна дума.
— Радвам се, че не го направи.
— Наистина ли?
— Да. И бездруго ми беше омръзнал.
Тя гледаше втренчено компютърния екран. Личеше си, че е бясна. Май не беше чак толкова умно да се срещам със секретарката на шефа. Но както вече споменах, тя беше красива, с пламенни черни очи, сочни устни и доколкото си спомням, с великолепни крака, за момента прикрити от бюрото. Всъщност защо не й се обадих?
Приведох се над бюрото.
— Линда, беше прекрасно.
— Много ясно, за теб. Не и за мен.
— Искрено съжалявам, че не потръгна.
— Добре. Аз пък не съжалявам.
Потърсих из главата си подходящи за случая думи и накрая казах:
— Тъй се борим с вълните, кораби срещу течението, непрестанно отнасяни назад в миналото.
Тя най-сетне вдигна глава.
— Какво?
— „Великият Гетсби“… последното изречение.
— Майната ти. Това пък е от Джаки Колинс, ако искаш да знаеш. — Тя помълча и добави с леден глас: — И си вдигни ръцете от бюрото ми. Току-що го бърсах.
Божичко. Сега си спомних защо не й се обадих след онази първа среща. Всъщност и преди срещата не й се обадих. Тя ме потърси. Но отдавна бях разбрал, че въпросът не е кой започва, а кой слага край.
Изпънах се и попитах:
— За какво иска да ме види твоят старец?
— Питай него.
— Предпочитам да питам теб.
— Добре. Попитай любезно.
— Дадено. Моля те, Линда… Защо съм тук?
— Нямам право да ти кажа — усмихна се тя.
Е, какво повече да говорим? Заяждаше се на дребно.
Отстъпих на почтително разстояние, за да не вземе да ми защипе с телбод ръката за слабините или нещо подобно. Усмивката й обаче не вещаеше нищо добро.
— Absit omen — промърморих аз. Дано не е лоша поличба.
Но подозирах, че е точно така. Затова се позамислих.
Дойде ми наум, че от последната среща с шефа бяха минали почти два месеца. А тия срещи никога не са приятни. Всъщност не трябва и да бъдат. С шефа имаме отношения, които могат да се определят като трудни, и той е възприел безумната идея, че ако ме сритва по задника достатъчно енергично и достатъчно често, всичко ще тръгне по мед и масло. Нарича тия процедури „превантивни съвещания“. Аз им викам загуба на време. Досега не са дали никакъв резултат, а и двамата знаем, че редовните провали не са благодатна почва за бъдещ успех. Но човекът упорства. Сигурно и в брака е нещо подобно.
— Ще го изчакам тук, докато приключи — съобщих аз на Линда.
Реших, че нещата са ясни: генерал Клапър ще ми трие сол на главата, а любопитната и злопаметна Линда ще лепне ухо на вратата да се порадва на косвеното си отмъщение. Както винаги, аз ще се мъча да го укротя и накрая — пак както винаги — ще го уверя, че е направил много конструктивни предложения и повече няма да има ядове с Шон Дръмънд.
Лесна работа. Нали?
Грешка. Чакаха ме убийство, скандал и деяния тъй гнусни и отвратителни, че щяха да преобърнат с главата надолу живота ми и целия град. Всъщност докато се мотаех в приемната, убиецът вече обмисляше първото от поредицата предстоящи убийства. А бъдещите му жертви си живееха живота, без да подозират, че едно чудовище ги е взело на прицел.
Но не ми се вярва Линда да е предвиждала всичко това. Не ми се вярва дори да го е искала.
Впрочем, аз не работя в Пентагона, където се намираше и все още се намира въпросната приемна. Изкарвам си хляба в малка тухлена къщичка зад оградата на военната база във Фолс Чърч, Вирджиния. Базата също е малка, с високи телени мрежи, но без табели и без объркващи номера на стаите. Ако обаче си падате по тия неща, кабинетът на Клапър е с номер 2Е535 — двойката означава втори етаж, Е намеква за външния, най-престижен пръстен, а 535 подсказва, че е от същата страна, която думнаха момчетата на Осама.
През някогашните дни на Студената война дворът по средата на Пентагона се наричаше Кота нула, най-вътрешният кръг беше Алеята на самоубийците и всички се натискаха за външния пръстен Е. Но днес светът е друг и нещата се променят.
— Вече е готов да те приеме — обяви Линда и пак се усмихна.
Погледнах часовника си — седемнайсет нула-нула, или, както казват цивилните, пет следобед. Краят на официалния работен ден. Топла вечер в началото на декември, ако трябва да бъда по-точен.